Асу махна с ръка.
— По улиците патрулират мои хора. Те ще я намерят и ще я върнат обратно. — Погледна отново към трупа на внука си, без да даде израз на каквото и да било чувство, и го бутна с крак. — Трябва да бъде погребан преди да се е стъмнило. Войските на правителството ще се появят всеки момент. Да се махнем от това място.
Бъкингам се промуши между Таф и Дани и каза:
— Моите съболезнования.
— Той беше с една ръка и така или иначе не ми вършеше работа.
Дори и думите на Асу да му се бяха сторили непристойни, Бъкингам не го показа с нищо. Замълча, а после попита настоятелно:
— Споразумяхме ли се, сър?
Асу кимна бавно.
— Споразумяхме се. Довечера ще се срещна с командирите си в новата си квартира до централната джамия. Таф знае къде е тя. Ще им обясня всичко.
— Трябва да ни уведомите къде можем да открием Сорген, за да поговорим с него.
Асу извърна очи.
— Не знам със сигурност къде е. Чувам само разни слухове.
— Какви слухове, сър?
— Разбрах, че избягвал града. И той, като мен, държал командирите си на различни места. Живеели на палатки в пустинята на югозапад от Хомс. Така по-лесно се придвижвали, а от въздуха приличали на бедуини.
— А къде е самият Сорген?
— Трябва да тръгнете по шосето за Ал Кузейр. На трийсетия километър ще стигнете до един черен път, който води към хълмовете. Завийте по него. Ако информацията ми е вярна, ще успеете да намерите моя брат.
Произнесе думата „брат“ гневно, сякаш изричаше проклятие. Погледна към Бъкингам и Таф и на Дани му се стори, че тримата си казаха нещо с очи. После Асу се обърна към охранителите си и им изкрещя нещо на арабски. Тримата се отправиха към леката кола, която чакаше на улицата, и се качиха в нея.
Таф погледна към тялото на момчето, а после към Бъкингам и каза:
— Влизай в Ланд Роувъра.
— Ами…
— Влизай, по дяволите!
Бъкингам се подчини. Таф хвана Дани за ръката, дръпна го настрани от колата и каза тихо:
— Ти пое голям риск, чедо. Все още служиш в армията, а току-що уби дете пред очите на един разузнавач.
— Момчето беше…
— Не ме интересува защо го направи. Искам само да те предупредя да се пазиш от това копеле. Човек никога не трябва да вярва на един шибан разузнавач.
— За какво си говорихте в стаята с Асу, след като Бъкингам ме накара да изляза?
За миг Таф сякаш беше готов да му отговори откровено, но после поклати глава.
— Обсъждахме делови въпроси, чедо. Нищо особено. Хайде да изчезваме оттук, преди да сме получили следващата порция бомби.
18
17:00 ч.
— Как така, по дяволите, не си монтирал устройството?
Дани и Бъкингам бяха сами в стаята на втория етаж в квартирата на Таф. Дани надничаше през пролуката между дъските на единия от прозорците. Долу на улицата петима млади мъже се бяха струпали около купчина боклуци. В нея ровеха плъхове, но това не притесняваше мъжете, които разговаряха оживено. Може би правеха планове как да извършат насилие или как да го избегнат. А може би просто се опитваха да измислят как да намерят пари за храна. Във всеки случай не бяха въоръжени, или поне така изглеждаше. Дани се отдръпна от прозореца. Бъкингам стоеше в средата на стаята със скръстени ръце. Лицето му беше мръсно. Маниерите му въобще не бяха толкова изискани, колкото в началото, когато Дани се запозна с него.
— Попитах те как така не си монтирал…
— Ръцете ми бяха заети. Надявам се, че си забелязал.
— Да, забелязах. Забелязах, че всичко щеше да отиде по дяволите заради някакво момче, което така или иначе щеше да умре.
— Ще се опитам да си спомня думите ти, когато имаш нужда от помощта ми.
— Представям си как ще ми помогнеш.
— Все още си жив, нали?
— Да — отвърна гневно Бъкингам. — За разлика от Джак и…
— Давай, приятел, изплюй камъчето.
За момент Дани си помисли, че Бъкингам ще го обвини за смъртта на партньорите му. Той обаче явно размисли. Или може би появата на Таф в коридора го накара да се откаже. Бъкингам внимаваше много с хората на Сондърс. Дълбоко в себе си Дани беше склонен да го оправдае.
Фигурата на Таф изпълни рамката на вратата.
— Всичко наред ли е? — попита тактично той.
— О, да — отвърна Бъкингам. — Според мен нещата вървят като по вода, нали, Блек?
— Така ли е, Дани? — попита Таф.
— По-добре не би могло да бъде. Кога ще отидем при Сорген?
— Утре сутринта.
— Защо чак тогава? Искам да приключа колкото е възможно по-бързо с тази работа.
— Няма друг начин, чедо. През нощта се излагаме на опасност да ни спрат войници на правителството. Или още по-лошо, да ни проследят. Затова ще изчакаме до сутринта.