— Във всеки случай — намеси се Бъкингам, — Еид ал-Фитр е утре. С настъпването на празника Сорген ще бъде по-благосклонен към нашето предложение.
— Значи ще продължим да киснем тук и да чакаме някой „МиГ“ да изсипе бомбите си върху нас?
— Спокойно, чедо, тази част на града е безопасна.
— Така мислеше и Асу за онази част на града.
— Да, но аз съм по-умен от Асу. Защо не слезете долу? Ди Фрайз готви някакъв холандски специалитет, който едва ли ще става за ядене, но поне ще си уплътним времето, докато се стъмни. Таф им кимна и излезе от стаята.
03:20 ч.
Беше невъзможно да се спи на фона на експлозиите в далечината. Таф беше прав: самолетите заобикаляха тази част на града. Никой обаче не знаеше къде точно ще паднат бомбите. Докато лежеше на твърдия под в мрака, Дани виждаше как тялото на Бъкингам потрепва при всеки взрив. Той самият също беше страшно напрегнат. Въобще не смяташе, че квартирата е сигурна. Решенията обаче вземаше Таф, който не беше длъжен да се придържа към инструкциите на Полка. Вече не. А двамата с Бъкингам трябваше да се съобразяват с тях.
Бъкингам се изправи до седнало положение, след като трясъкът от една много силна експлозия ги оглуши. Изпсува тихо и отново легна. Дани стана от дюшека.
— Къде отиваш? — прошепна нервно Бъкингам.
— Да се изпикая. Ако искаш, ела и ти. Само не очаквай от мен да те държа за ръка, както е правила бавачката ти.
На Дани не му се пикаеше, но подскачането на Бъкингам го вбесяваше и той изпитваше нужда да се поразходи. Излезе безшумно от стаята и тръгна по коридора. Вратата на съседната стая беше отворена. Генераторът продължаваше да бръмчи. Различи очертанията на картечницата до прозореца и на дюшеците върху пода. Взря се, но не успя да види хората върху тях. Зачуди се дали Таф е там. Може би стоеше на пост на двора. Реши да провери.
Дворът беше тих. Имаше пълнолуние. Огънят, който Ди Фрайз беше запалил, за да изпече мазните късове месо — може би беше камилско? — все още тлееше до лявата стена на оградата. Колите бяха паркирани една зад друга с предниците си към портата. А зад тях, до самата порта, на светлината на луната се открояваха две човешки фигури. Дани не можеше да види лицата им, но по силуетите разбра, че са Скинър и Хектор. Автоматите им бяха преметнати на гърдите им. Скинър държеше нещо в ръце.
Дани инстинктивно се отдръпна назад в коридора. Не искаше двамата мъже да го видят, а и от начина, по който бяха застанали, разбра, че те също се опитват да останат незабелязани. Хектор надзърна през рамо, а после отключи внимателно портата. Отвори я и двамата излязоха през нея, а после я затвори безшумно.
Нещо не беше наред. Накъде бяха тръгнали? И защо толкова потайно?
Дани понечи да се върне обратно в стаята, но се отказа. След като Таф беше в къщата, нямаше причини да се притеснява за Бъкингам. Изпита силно безпокойство. Какво бяха намислили тези двамата? Нещо, за което Таф не биваше да знае? Имаше само един начин да разбере. Посегна към жилетката, която не беше свалял, откакто бяха пристигнали в Сирия. Пистолетът му беше на мястото си.
Промъкна се покрай оградата, скрит в сянката й. Излезе на улицата и се облегна на портата. От север се приближаваше хеликоптер. След двайсет секунди той прелетя над главата му, а прожекторът му освети двора и улицата. После зави на запад и шумът от двигателите му заглъхна. Дани си пое облекчено въздух.
Улицата беше пуста. На лунната светлина очертанията на бетонните сгради приличаха на призраци и изглеждаха зловещо. Забеляза на трийсет метра пред себе си Скинър и Хектор, които завиха вляво, и се затича. Беше свикнал да се придвижва незабелязано в шубраците, без да вдига шум, ето защо улицата не представляваше никакъв проблем за него. Когато стигна до ъгъла на улицата, по която бяха завили Хектор и Скинър, спря и се огледа. Двамата мъже крачеха спокойно по нея като хора, на които не им пука, че някой може да ги преследва. Ако не съществуваха следите от разрухата на войната — двата изгорели автомобила и зеещите дупки по стените на сградите, човек можеше да си помисли, че се прибират от някоя кръчма. Макар че в подобни случаи хората обикновено не носеха автомати.
Дани вървеше на трийсет метра след тях — разстоянието беше достатъчно, за да не могат да го познаят, ако се обърнат и го видят. Какво ли бяха намислили? Какви развлечения би могъл да им предложи този съсипан град? Може би проститутки. Изглеждаше малко вероятно. Едва ли биха се осмелили да отидат в някой смърдящ бардак с долнопробни проститутки, задоволяващи нуждите както на войниците на правителството, така и на бунтовниците. По-скоро се канеха да извършат нещо тайно от Таф.