Дани наблюдаваше внимателно сградите, покрай които минаваше, и ги запечатваше в ума си — малка джамия с охлузена мазилка по минаретата, училище с изрисувани слонове и зебри по оградата. Най-накрая Хектор и Скинър завиха отново. От ъгъла Дани успя да види, че улицата не е засегната тежко от бомбите. Тя също беше пуста и миришеше на гниещи боклуци. Двуетажните сгради от двете й страни изглеждаха нови и сравнително запазени. Двамата мъже спряха пред една от тях.
Когато се обърнаха към сградата, Дани успя да различи клещите в ръцете на Скинър. Хектор наблюдаваше улицата, а Скинър се приближи до входа на сградата. След няколко секунди нещо издрънча. Скинър се наведе и по звука, който последва, Дани разбра, че е вдигнал решетката върху вратата. Двамата мъже отново се огледаха. Чу се звън от счупено стъкло и Хектор и Скинър влязоха в сградата.
Дани изчака четирийсет и пет секунди, извади пистолета от кобура на жилетката си, зареди го и тръгна по улицата. Изведнъж в небето се появи самолет и се чу силен трясък. Дани се залепи за стената на една от сградите, но тъй като не последва друга експлозия, реши, че това е трасираш огън, предназначен за сплашване на населението, макар и от него да нямаше никакъв смисъл, защото хората така или иначе вече бяха достатъчно уплашени.
Застана срещу сградата, в която бяха влезли Хектор и Скинър. Макар и да не беше в състояние да прочете арабския надпис, от нарисувания под него самун хляб разбра, че магазинът е хлебарница. На земята пред него лежеше срязан катинар. Решетката беше вдигната. Стъклената врата беше строшена.
Магазинът беше заключен отвън, което означаваше, че в него няма никой или че има и друг вход. За миг Дани се замисли дали да не провери, но реши да остане на мястото си. И да продължи да наблюдава. Беше обучен да действа мигновено, когато ситуацията го налага, но знаеше от опит, че понякога е по-добре да се изчака. Спомни си случката в Северна Ирландия, за която му беше разказал Таф. Беше убеден, че няма да спечели нищо, ако действа прибързано.
Измина една минута. Сградата беше тъмна и тиха. Ако не беше видял Хектор и Скинър да влизат, нямаше да разбере, че те са в нея. В този момент забеляза светлина — идваше от прозореца на горния етаж. Светлината беше неясна и насочена. И се движеше. Някой светеше с фенерче. Докато наблюдаваше, Дани изведнъж осъзна с какви намерения Хектор и Скинър са нахлули в сградата. Отново си спомни какво му беше казал Сондърс в уютния си кабинет на Сейнт Джеймс скуеър. „Винаги има начин да се изкарат допълнително пари, докато човек е там.“ Спомни си също така, че само няколко часа преди това тези копелета брояха дебела пачка банкноти. Как ли бяха намерили толкова много пари в този град с надупчени от куршумите стени? Не беше състрадателен — няколко месеца в хангара на Полка в Херефорд му бяха достатъчни, за да се излекува от това чувство, но да се краде от тези нещастници, чиито домове бяха подложени на бомбардировки от собственото им правителство, му се стори престъпно.
На Хектор и Скинър им беше нужно повече време, за да претършуват хлебарница, отколкото Дани очакваше. Петнайсет минути, а може би двайсет. Останаха много по-дълго на втория етаж, отколкото на първия — вероятно се надяваха, че там ще намерят повече пари. Светлината на фенерчето непрекъснато се местеше. Най-накрая тя изгасна и след около минута Хектор и Скинър излязоха на улицата.
Парите бяха в ръката на Хектор — пачката, която той стискаше, беше тънка. Върху лицето му беше изписано разочарование.
— Едва ли си струваше да го правим за толкова малко пари, по дяволите — изръмжа той. — По-добре да бях останал в квартирата и да си бях направил няколко чекии.
Скинър сви рамене. Гледаше по-свирепо от всякога.
Хектор тъпчеше банкнотите в един от джобовете на жилетката си, когато Дани излезе от сянката. Държеше с дясната си ръка пистолета — беше го подпрял върху лявата си ръка, която беше вдигната на нивото на очите му. Хектор и Скинър доловиха по-скоро движението, отколкото шума, и се завъртяха рязко. Посегнаха към автоматите си, но бяха достатъчно опитни войници, за да разберат, че са закъснели, и отпуснаха ръце, взирайки се пред себе си.
Разстоянието между Дани и двамата мъже беше не повече от шест-седем метра. Дани тръгна напред.
— Май че крадете, а, приятели? Какво става? Таф не ви ли плаща добре?
По лицата на двамата се изписа отвращение, примесено с облекчение.