— И какво те води в нашата бедна, разединена страна, мис Клара?
Гласът на Сорген прозвуча приятелски, но очите му я изследваха.
— Аз съм лекар от организацията „Лекари без граница“. Загубих приятеля си… Убиха го… Опитах се да се върна при колегите си…
Стори й се странно, че беше споменала за смъртта на Брадли, без да се разплаче. Дали вече беше претръпнала?
— Лекар? — Сорген изглеждаше впечатлен. — Тук лекарите са като диамантите. В наши дни се пада по един на петдесет хиляди души. — Кимна, за да наблегне на думите си. — Ето докъде ни доведе нашето правителство. Лекарите не достигат, особено сега, когато страната ни е в състояние на гражданска война.
— Това беше причината да дойдем тук — прошепна Клара и очите й се напълниха със сълзи.
— Каза, че си се опитала да се върнеш при колегите си. Къде са те?
— В един лагер в източната част на Хомс. — Сорген кимна, но Клара усети, че се колебае дали да повярва на думите й. — Трудно ми е да ви обясня точно къде се намира.
Сорген вдигна ръка. Явно беше взел решение.
— Не се притеснявай. Ние ще го открием. Ти, разбира се, си свободна. Можеш да се върнеш в лагера. Ще накарам един от войниците си да те придружи. Нали няма да се обидиш, ако си с превръзка на очите? Заради собствената ми сигурност. Ние непрекъснато сменяме местоположението на лагера си, а хората на режима страшно много искат да разберат къде е. Не биха могли да изтръгнат с мъчения от вас онова, което не знаете.
— С мъчения? Защо?
Сорген се усмихна тъжно и отвърна тихо:
— В Дамаск, мис Клара, има места, които млада жена като теб никога не би искала да види. Както вече казах, ти си свободна. Но тук има ранени мъже, жени и деца, а моите хора са бойци, а не лекари. Дали бих могъл да те помоля да ги прегледаш?
Клара никога не беше отказвала да окаже помощ на когото и да било. Това не беше в природата й. В случая обаче се чувстваше раздвоена. Мислеше единствено за своята безопасност. На това място и сред тези хора се чувстваше застрашена. Трябваше поне веднъж да помисли за себе си.
Беше готова да помоли да я отведат, но когато се замисли, се отказа. Нима беше готова да се качи със завързани очи в непозната кола с непознат мъж? Нима можеше да се довери на тези хора? Отново я обзе познатото, изгарящо я отвътре, чувство на тревога. Осъзна, че е кимнала в съгласие и вече излиза от палатката, придружена от огромния, учудващо приветлив мъж.
Намираха се сред пустинята. Пясъкът беше твърд и спечен, а местността беше прорязана от цепнатини и скали и нямаше нищо общо с пейзажите от филма „Лорънс Арабски“, които помнеше от детството си. Палатката беше опъната до една висока около петнайсет метра пясъчна скала. Слънцето беше започнало да залязва и скалата хвърляше сянка върху нея. Палатката беше обърната на изток. От нея тръгваше път, който се губеше след около два километра зад билото на малък хълм. Клара се взря в пътя, чудейки се дали би тръгнала сама по него.
На около десет метра от палатката в полукръг бяха налягали по корем въоръжени мъже с готови за стрелба автомати и оглеждаха местността. Клара забеляза, че дрехите и шапките им са със същия цвят като на палатката и се сливат с околния пейзаж. Паркираните наблизо четири камиона бяха в камуфлажна окраска. Два от тях бяха открити. Единият беше със сателитна антена, чиито кабели водеха към палатката. В другия имаше голяма картечница. Клара не разбираше нищо от оръжия, но насоченото й към небето дуло я накара да потрепери, спомняйки си бомбардировките в Хомс. В един ров на пет метра пред себе си забеляза тлеещ огън. Някакъв мъж го засипваше с пясък.
— През деня си позволяваме да палим огън — обясни й Сорген, — но през нощта той трябва да бъде загасен.
— Защо? — попита Клара.
— За да не се вижда от въздуха.
Клара кимна.
Вдясно от кръглата палатка имаше друга, два пъти по-малка, оборудвана като полева болница. Спартански. С тънки дюшеци върху пода и фенер с червен филтър. Сорген й обясни, че фенерът се използва през нощта и то само в краен случай. Паркираният пред входа на палатката военен джип служеше като аптека, но в него имаше само два пакета марли, кутия с обезболяващи лекарства и няколко стерилни тампона. Санитарните материали и медикаментите бяха твърде недостатъчни за четирите жени с рани от шрапнели, двамата мъже с гнойни огнестрелни рани и момченцето, което беше с висока температура и бълнуваше. Нямаше антибиотици, нито банки с физиологичен разтвор. Водата за пиене беше в един голям пластмасов бидон. Само една четвърт от него беше пълна.