Години бяха минали, откакто бе изпробвал ума си срещу достоен противник! Лейди Мара щеше да му предложи голямо забавление, ако манията на лорд Джиро не можеше да се охлади и Анасати набележеха дома й за унищожение.
Мара се мяташе неспокойно в съня си. Отчаяните й хлипове късаха сърцето на Хокану и той искаше да направи нещо, да я докосне, да й каже нежни думи, да облекчи болката й. Но беше спала много малко след смъртта на Аяки. Дори неспокойните кошмари носеха някакво облекчение и да я събуди сега означаваше да я върне към загубата й и към съкрушителната необходимост да издържи на напрежението.
Хокану въздъхна и се загледа в шарките, които лунната светлина хвърляше през параваните. Сенките в ъглите сякаш надвисваха по-тъмни отпреди. Дори присъствието на удвоена охрана на всяка врата и прозорец не можеше да възвърне изгубеното усещане за мир. Наследникът на Шинцаваи и съпруг на Слугата на империята сега се оказваше сам, без нищо друго, освен разсъдъка си и любовта си към една нещастна жена. Предутринният въздух бе прохладен, нещо необичайно за земите в провинция Сцетак, може би заради близостта на къщата до езерото. Хокану стана, загърна се с лекия си халат и застана над постелята, скръстил ръце на гърдите си.
Мара се мяташе в постелята, косата й бе като късче задържала се нощ в бавно изсветляващия въздух. Медната луна угасна, помътена от сивотата на утрото.
Хокану потисна подтика да закрачи нервно из стаята. Мара се беше събудила през нощта, хлипаше в прегръдката му и викаше Аяки. Топлината му не й донесе утеха. Стисна зъби при спомена за това. На драго сърце щеше да се изправи срещу враг в битка, но тази скръб… мъртво дете, чийто потенциал едва бе започнал да се разгръща… Нямаше лек под небето, който да може да предложи един съпруг. Само времето щеше да притъпи болката.
Хокану не беше мъж, който си позволява да кълне. Изопнат като струна на подобния на арфа тирал, не си позволи волност, която по някакъв начин можеше да обезпокои съпругата му. Безшумно, с убийствено изящество се плъзна през открехнатата врата.
Денят беше твърде ясен, помисли, щом погледна бледозеленото небе. Трябваше да има бури, силни ветрове, дори мълнии и дъжд. Самата природа трябваше да се гневи на земята в деня на погребението на Аяки.
В падината пред езерния бряг свършваха последните приготовления. Струпаните дърва на кладата се издигаха като зикурат. По заповед на Хокану Джикан боравеше свободно с богатството на Акома и се беше погрижил да се закупят само уханни дърва. Миризмата на опърлена плът и коса нямаше да обиди майката на момчето. Хокану присви устни. Нямаше да има никакво усамотение за Мара по този най-тъжен повод. Беше се издигнала твърде високо и погребението на сина й щеше да е държавен ритуал. Щяха да се стекат Управляващи лордове от всички части на империята, за да отдадат почитта си — или да продължат коварните си интриги. Играта на Съвета не спираше заради скръб, радост или природни бедствия. Обстоятелствата, довели до смъртта на Аяки, щяха да продължат да забират като рана.
Прашен облак се вдигна на хоризонта на север. Вече пристигаха гости.
Имението започваше да се раздвижва. Джикан търчеше между кухненското крило и слугинските жилища, където млади перачки вече бързаха към стаите за гости с кошове с чисти ленени завивки на главите. Подготвените за важни гости воини в парадна броня маршируваха, за да сменят нощната стража. И сред цялата тази атмосфера на устременост и цел двама души вървяха покрай езерото сякаш без никаква смислена задача, освен сутрешна разходка. Обзет от подозрение, Хокану погледна по-внимателно и ги позна. Любопитството го накара да ги последва.
Проследи ги тихо между редовете акаси и първото му впечатление се потвърди: Инкомо и Ириланди се движеха пред него бавно, сякаш потънали в размисъл. Бившият Първи съветник и бившият Боен водач на Тасайо от Минванаби не вървяха безцелно.
Заинтригуван какво може да правят тези бивши врагове, превърнали се във верни слуги, толкова рано в този тъжен ден, Хокану безшумно се запромъква след тях.
На брега на езерото крехкият като тръстика съветник и закаленият в битки мускулест воин коленичиха на едно малко възвишение като за молитва. Първите розови облаци се понесоха по небето, обагрени отдолу в оранжево, докато невидимите слънчеви лъчи позлатяваха краищата им.
Слънчев лъч докосна кристално образувание на върха на хълма. Последва ослепителен блясък и капките роса заискриха като драгоценни камъчета. Ириланди й Инкомо сведоха глави, докоснаха земята с чеда и замълвиха нещо.