Воините бяха застинали като статуи, със сведени глави, с опрени на земята щитове. Пред всеки от тях лежеше меч с връх, насочен към носилката, празната ножница поставена на кръст под острието. Зад войниците, нагоре по склона, членовете на домакинството стояха на почтително разстояние от линията на траурния марш, за да не пречат на благородниците, дошли да кажат сетно сбогом на едно момче.
Засвириха тръби за начало на процесията. В сянката на външния портик, където за марша се събираха съветници и офицери на Акома, Мара се мъчеше да надвие слабостта в коленете си. Усещаше ръката на Хокану на лакътя си, но смисълът на това усещане не достигаше до ума й. Очите, скрити зад червеното й траурно було, бяха впити в носилката със застиналия й син. Тялото му бе облечено в изящна броня. Бледите му ръце стискаха дръжката на рядък метален меч. Ръката, която се беше счупила при падането, беше благоприлично облечена в ръкавица. Премазаните ребра бяха скрити под гръдната броня и щит, украсен с птица шатра от рядък златен варак.
Приличаше на спящ воин, готов, щом бъде призован, да стане и да се сражава в блясъка и доблестта на своята младост.
Гърлото й се стегна. Никое предишно събитие, дори поднасянето на вещите на баща й и брат й на свещената фамилна поляна в знак на траур, нито понасянето на жестокостта на първия й съпруг, нито загубата на първия мъж, с когото бе открила любовната страст, нито смъртта на възлюбената й втора майка — нищо не можеше да се сравни с този миг на чист ужас.
Не можеше да повярва, дори и сега, още по-малко да приеме безвъзвратността на смъртта на първородния си. Дете, чийто живот беше направил нейния по-поносим по време на нещастния й първи брак. Бебе, чийто безгрижен смях я беше освободил от отчаянието, когато се беше изправила срещу ужасни врагове. Аяки й беше давал куража да продължи. От упоритост и пламенно желание да го види как продължава да носи името на Акома Мара бе постигнала невъзможното.
Днес всичко това щеше да стане на пепел. В този прокълнат ден, когато едно момче, което трябваше да надживее майка си, щеше да се превърне в стълб дим, за да го вдишат ноздрите на небесата.
На стъпка зад Мара малкият Джъстин плахо помоли да го носят. Дойката му го придума да стои мирно и да не вдига шум. Майка му, потънала в мрачни мисли, изглеждаше глуха за отчаянието му. Движеше се като кукла, водена от Хокану, докато свитата се подготвяше да тръгне напред.
Забиха барабани. Монотонният им тътен отекна във въздуха. Облечен в червено послушник пъхна боядисана тръстика ке в безчувствените ръце на Господарката. Пръстите на Хокану стиснаха нейните и вдигнаха високо тръстиката с нея, за да не изтърве религиозния символ.
Процесията тръгна. За да почете загубата й, Хокану не носеше синята броня на Шинцаваи, а зелената на Акома. Мара смътно осъзна, че и той скърби, и усети тъгата на другите — на хадонрата, който толкова често беше викал ядосано на момчето, че е разляло мастило в скрипториума; на дойките и учителите, които до един носеха по себе си отоци от неговите лудории; на съветниците, които понякога съжаляваха, че няма кой да набие малко благоразумие в буйната глава на момчето. Слуги, слугини и дори роби бяха познавали живия дух на Аяки.
Но бяха като сенки за нея и утешителните им думи звучаха като празен шум. Каквото и да кажеше или направеше някой, нищо не можеше да проникне през безутешната тъга, обгърнала Господарката на Акома.
Хокану я поведе надолу по стълбището към официалните делегации. Първата бе на Ичиндар, в ослепително бяло и златно. Мара сведе глава, щом имперските пратеници се поклониха. Остана безмълвна зад воала си, докато Хокану мълвеше полагащите се думи.
След това я поведе напред, покрай лорд Хопара от Ксакатекас, от толкова дълго верен съюзник. Днес тя се отнесе с него като с непознат и само Хокану чу учтиво изразеното разбиране от страна на младия мъж. До него, елегантна както винаги, вдовстващата Господарка на Ксакатекас погледна Слугата с много повече от съчувствие, а после хвана Хокану за ръка и го предупреди:
— Стой близо до нея. — Отстрани изглеждаше, че поднася личните си съболезнования. — Духът й все още е в шок. Най-вероятно няма да осъзнава какво прави още дни наред. А тук има врагове, които ще искат да я предизвикат, за да спечелят предимство.