Хокану благодари на майката на лорд Хопара за добронамереното предупреждение.
Тези нюанси останаха незабелязани за Мара, както и умението, с което Хокану отклони прикритите обиди на Омечан. Правеше поклоните си след своя лорд и оставаше безразлична за шепота, който предизвикваше след себе си — от това, че е показала повече почитание от необходимото към лорд Фрасай, или когато господарят на Инродака отбеляза, че в движенията й липсва обичайният плам и изящество.
Никакъв център нямаше в живота й, освен крехкото тяло, лежащо в сетния си покой на носилката.
Бавните стъпки следваха приглушения тътен на барабаните. Докато процесията спираше в падината, където бе подготвена кладата, слънцето се извиси. Хокану промълви вежливи думи на последните и най-дребни Управляващи господари, заслужаващи лично уважение. Между носилката и кладата чакаше последната група гости, облечени в прости черни халати.
Обзет от благоговеен трепет, Хокану с усилие направи стъпка към тях, а дланта му се стегна върху ръката на Мара. И да съзнаваше, че се изправя пред петима Велики, магьосници от Събранието, тя с нищо не го издаде. Това, че бяха над закона и че бяха намерили за уместно да пратят делегация на това събитие, изобщо не я смути. Хокану беше този, който се замисли за възможните последици и свърза присъствието им с това, че напоследък Черните халати сякаш проявяваха по-остър интерес от обичайното към политиката. Мара се поклони на Великите като пред всеки друг лорд, равнодушна за съчувствието, поднесено от възпълния Хочопепа, когото беше срещнала по повод ритуалното самоубийство на Тасайо. Винаги неловкият момент, когато Хокану се изправеше пред истинския си баща, остана незабелязан за нея. Леденият поглед на червенокосия магьосник, стоящ зад мълчаливия Шимоне, не я притесни. Враждебни или добронамерени, думите на магьосниците не можеха да проникнат през апатията й. Никой живот, който техните сили можеха да застрашат, не означаваше повече от онзи, който Туракаму и Играта на Съвета бяха намерили за нужно да отнемат.
Мара влезе в ритуалния кръг, където лежеше траурната носилка. Загледа безизразно как Бойният водач вдига изстиналото тяло на момчето й и го полага нежно върху кладата, която щеше да е сетното му ложе. Ръцете му оправиха меча, шлема и щита и той отстъпи назад. На лицето му нямаше и помен от обичайната му веселост.
Мара усети леката подкана на Хокану. Пристъпи напред изтръпнала, а около нея барабаните прогърмяха и затихнаха. Поднесе тръстиката ке над тялото на Аяки, но в традиционния вик се извиси гласът на Хокану:
— Събрали сме се, за да почетем живота на Аяки, син на Бунтокапи, внук на Текума и Сезу!
Фразата беше твърде къса, някак отстрани помисли Мара. Къде беше дългият списък на житейски дела за първородния й син?
Възцари се неловка тишина. После Люджан се раздвижи, подканен от отчаяния поглед на Хокану, и обърна Мара с лице на изток.
Жрецът на Чочокан се приближи, облечен в белия халат, символизиращ живота. Смъкна го от раменете си и затанцува гол, както се беше родил, в почит към невинното детство.
Мара не гледаше извивките на танца му. Не изпитваше сякаш нищо. Когато танцьорът се поклони доземи, се обърна на запад и загледа с помръкнали очи, щом свирките на поклонниците на Туракаму разцепиха въздуха, как жрецът започна своя танц за безопасното преминаване на Аяки в залите на Червения бог. Никога досега не му се беше налагало да изобразява варварски звяр и идеята му да покаже как би могъл да се движи кон щеше да е почти смехотворна, ако не беше свършила с падането, смазало един толкова млад и обещаващ живот.
Очите на Мара останаха сухи. Свитото й сърце се беше втвърдило като зърно, неспособно за обновление. Не сведе молитвено глава, когато жреците пристъпиха и прерязаха червената нишка, вързала ръцете на Аяки, за да освободят духа му за прераждането. Не заплака, нито се помоли за благосклонността на боговете, когато пуснаха на воля белоперата птица кирик като символ на обновяващото прераждане.
Жрецът на Туракаму напевно зареди молитвата си за Аяки:
— В края всички хора идват пред моя бог. Богът на Смъртта е добър бог, защото слага край на страдание и болка. Той съди идващите при него и, възнаграждава праведните. Той разбира живите и познава тяхната горест и скръб. — Червения жезъл посочи облеченото в броня момче на кладата. — Аяки от Акома беше добър син, стъпил твърдо на пътя, който родителите му щяха да пожелаят за него. Можем само да приемем, че Туракаму го е оценил достойно и го е повикал, за да може да се върне при нас с още по-велика съдба.