Но за разлика от преди, когато такова освобождаване носеше яснота, този път усети, че затъва още по-надълбоко в хаотична мисъл. В ума й закръжиха образи: първо Аяки, след това Кевин, робът варварин, който я беше научил на любов и който многократно бе рискувал живота си заради нейната чужда и непонятна чест. След това Бунтокапи, проснат прободен от червения си от кръв меч и как огромните му юмруци потръпват, докато животът напуска тялото му. Осъзна, че смъртта на първия й съпруг завинаги ще я петни. Последваха още лица: баща й и брат й, след това Накоя, нейната дойка и втора майка.
Всички й носеха болка. Връщането на Кевин в родния му свят беше толкова болезнена загуба, колкото и смъртта, а нито един от тях не беше умрял от естествена смърт. Всички бяха жертви на политически обрати и на жестоките машинации на Великата игра.
Обзе я ужасната увереност, че Аяки няма да е последното момче, загинало заради празните амбиции на Управляващите лордове.
И това я порази най-жестоко: че Аяки няма да е последният. С истеричен, породен от болката вой Мара се хвърли във вира.
Водата отми сълзите й, нахлу в ноздрите й и животът я върна при себе си. Тя изпълзя на брега и се закашля. От устата и косата й течеше вода.
Навлече робата и сякаш беше дух, влязъл в тялото на друг, се видя някак отстрани. След това тялото й, което чувстваше като жив затвор, се стегна и тя се изправи и се затътри към арката, зад която я чакаха хиляди — и с враждебни, и с приятелски очи.
Присъствието им я стъписа. В глуповатата усмивка на един лорд и в похотливия интерес на друг видя истината потвърдена: смъртта на Аяки щеше да се случва отново и отново и други майки след нея щяха да вият в безсилен гняв срещу несправедливостите на Великата игра. Сведе поглед, за да скрие безсилието си. Единия й сандал го нямаше. Кал и пръст бяха полепнали по босото й стъпало и тя се поколеба дали да се върне да потърси изгубения сандал, или да изрита и другия в плета.
Далечен глас вътре в нея я призова към разум. Мара загледа с вяла отчужденост обутия и босия си крак, докато тялото й минаваше под арката. Не вдигна очи, когато съпругът й забърза, за да я подкрепи. Думите му не я утешиха. Не искаше да се върне от вътрешното си бягство, за да се помъчи да проумее смисъла им.
Хокану я стисна за лакътя, за да я принуди да вдигне глава.
Пред нея стоеше мъж с червена броня. Строен, с изящна стойка, с нагло вирната брадичка. Мара се взря объркано в него. Очите му се присвиха и той каза нещо. Протегна към нея ръка — държеше нещо — и нещо от хапливия присмех, който се таеше в поведението му, проникна до ума й.
Тя се взря в украсата на шлема му и изтръпна.
— Анасати! — Гласът й изплющя във въздуха като камшик.
Лорд Джиро отвърна с ледена усмивка:
— Благоволяваш да ме разпознаеш, както виждам.
Мара се вцепени.
Не каза нищо. Пръстите на Хокану се впиха в китката й — предупреждение, което тя не осъзна.
В ушите й закънтя рев като на хиляда нападащи сарката и като безброй порои преливащи от буря реки, изсипващи се с грохот през разядена скала.
Джиро от Анасати вдигна към очите й нещото, което държеше, малка играчка ребус от преплетени дървени халки. Наведе глава в официален поклон и рече:
— Сянката на моя племенник заслужава подарък за спомен от Анасати.
— Подарък! — каза Мара с тънък, измъчен шепот. Подаръкът на Анасати бе изпратил сина й в ложе от пепел.
Не помнеше как се хвърли напред, как се изтръгна от ръцете на Хокану. Гневният й писък се вряза над събраното множество като звука на изваден от ножницата метален меч, пръстите й се извиха като птичи нокти.
Джиро отскочи изумено назад и изтърва играчката. А след това Мара беше над него, дращеше да стигне до гърлото му през бронята.
Лордовете възкликнаха стъписано, щом тази малка жена, невъоръжена, мръсна и мокра, се нахвърли върху бившия си девер в изблик на неподправена ярост.
Хокану скочи достатъчно бързо, за да спре Мара, преди да е пуснала кръв. Обузда я в прегръдката си.
Но извършената вече щета беше невъзвратима.
Джиро огледа с гняв кръга от стъписани зрители.
— Всички сте свидетели! — извика с възмущение, в което се долавяше нотка на дива радост. Имаше вече оправданията, за които отдавна бе мечтал, да принуди Мара да пълзи в нозете му в пълно поражение. — Акома нанесе оскърбление на Анасати! Нека всички присъстващи да знаят, че съюзът между нашите два дома е мъртъв. Заявявам правото си да изчистя този срам от честта си и отплатата ще бъде с кръв.