Жестът бе забелязан от Хочопепа, който седеше на възглавнички пред ниска масичка с поднос със захаросани плодове. Дебелият магьосник кимна разбиращо и заговори тихо, тъй че само Шимоне да може да го чуе.
— Тази шетня е доста повече от обичайно ежедневие. Преброих петима жреци, скрити под качулки, а ако се съди по миризмата, кухните готвят за пиршество. Странна работа за град под атака.
Сякаш за да потвърди думите му, изстрелян от обсадна машина камък профуча във въздуха и падна в близкия двор. Бездомно куче изквича и побягна, подвило опашка. Хочопепа присви очи.
— Тези проклети неща почват да ме дразнят. Още един камък толкова близо и ще изляза и ще ги… — Спря, понеже го разсея група странно облечени благородници, забързани покрай прозореца. — Очаквахме да се стекат управляващи лордове в залите на стария съвет, но това май е нещо повече.
Шимоне се размърда и се изправи.
— Доста повече. Мотеча няма да се стърпи дълго и ще се задейства.
Хочопепа погледна тъжно остатъците от закуската си.
— Аз няма да се стърпя дълго и ще се задействам — поправи с лек укор колегата си. — Мисля, че тя вече е тук и си губим времето с това чакане.
Шимоне не отвърна нищо, но повдигна вежди и излезе от стаята. Хочопепа се надигна с пухтене от възглавничките и заситни след него.
Слуги, улисани по неясни задачи, се разбягваха или се просваха на пода от страх, щом ги видеха. Макар дворецът да представляваше лабиринт от постройки, добавяни една до и връз друга през столетията, Черните халати нямаха нужда да ги упътват и лесно стигнаха до боядисаната в червено врата, украсена с емайлиран печат. Не почукаха, а направо нахълтаха в кабинета на Имперския канцлер.
Даджало от Кеда бе величествен в одеждите на високия си сан, червени и черни халати, скроени на пластове и със златно везмо, блещукащо по яката и ръкавите. Косата му беше прибрана нагоре и пищно накичена. Изглеждаше сдържан, макар и леко пребледнял. Персоналът му не беше толкова спокоен. Секретарят до лакътя му трепереше от страх, а робът бегач се беше присвил до външния параван. Причината за толкова голямото притеснение беше явна: всички възглавнички, оставени за аудиенции с молители, бяха заети от няколко Велики.
Мотеча, който крачеше нервно, само погледна бегло влезлите си двама колеги и продължи разпита.
— И никаква вест за нея?
Не беше нужно да уточнява кого има предвид.
— Никаква, велики. — Даджало се поклони на новодошлите и ловко като опитен придворен използва движението, за да забърше потта от челото си. Изправи се отново, с привидно безупречна официалност. Дори да се чувстваше притеснен в присъствието на толкова много Велики, успяваше да го прикрие добре.
Хочопепа мина покрай тях, вдигна възглавничката за сядане на канцлера от пода и я премести под прозореца, където ветрецът, лъхащ отвън, освежаваше въздуха. Стаята беше претъпкана цяла сутрин, а слугите бяха твърде уплашени, за да влязат да отворят параваните. Хочо се настани на пода, взе си бонбон от глинената урна, оставена за гостите, и задъвка с опасно напрегнато изражение за човек с толкова кръгло и добродушно лице.
— О, ще дойде тя, няма начин — измърмори с пълна уста. — В момента Висшият съвет се събира и Господарката на Акома не би го пропуснала. Никога не е имало такъв играч във Великата игра като Мара.
— Тя трябва да умре — сопна се Мотеча ядосано. — И ще умре в секундата, в която разкрием къде е.
Шимоне го погледна с лека неприязън.
— Всички ще умрем. Закон на природата.
Имперският канцлер прикри смута си зад изтънчена маска на вежливост.
Мотеча си замълча. Колегите му също мълчаха. Подозрението, че Мара е разкрила някои от най-грижливо пазените тайни на Събранието, тайни, които гарантираха смърт за всеки външен човек, бе натежало във въздуха. Дори Хочопепа и Шимоне не можеха да отрекат, че готовността на чо-джа да приютят Мара намеква за нещо още по-лошо: това, че може да е посяла семето на бунт, нарушаване на договора, който бе устоял хилядолетия. Колкото и убедително да бяха настоявали, че Слугата на империята заслужава пълно изслушване, преди да се отнеме животът й, усилията им бяха напразни.
Събранието беше гласувало. Екзекуцията на Мара вече не подлежеше на обсъждане.
Малцина биха си позволили да действат срещу Слугата на империята, но Тапек го беше сторил и това бе довело до най-лошата неприятност. Черните халати се стряскаха от сенки в подозрението си, че привилегированият им статут е застрашен. Сега на дневен ред стояха по-критични проблеми от безразсъдството на един брат Черен халат. Хочопепа и Шимоне се спогледаха разбиращо. По свой начин се бяха възхищавали на Мара, която бе донесла много добро за империята.