Птиците излетяха точно когато поредната мълния разтърси въздуха. Запърхаха тревожно с криле, а след това заедно литнаха нагоре и навън през цепнатината в пропукания купол.
— Слава на боговете — промълви Хокану. Ръката му стисна ръката на Мара и от очите му бликнаха неканени сълзи. Тя също не можа да сдържи чувството си. Никой от двамата не видя как двама Имперски бели в церемониалната броня на Силови водачи пристъпиха напред с наметалото, обшито със злато и кожа на саркат — мантията на императора на Цурануани, — и го положиха на раменете на Джъстин.
Колкото и да беше пораснало, момчето сякаш се изгуби под пищната мантия. Мара Изтри очи, поразена от болезнения спомен за Ичиндар, който беше също толкова крехък и който накрая се бе огънал под тежестта на имперския сан.
Джъстин обаче хвана ръката на Джеиля все едно беше роден да е галантен към дамите и я поведе нагоре по стъпалата.
— Син на баща си, наистина — промълви с гордост Хокану.
Послушници с песен последваха нововенчаната двойка, редом с жреца на Джуран, който носеше обшитата със скъпоценни камъни възглавничка с положената на нея корона.
Ударите отвън зачестиха още повече!
Една колона в дъното на залата се пропука и Мара се сепна. С усилие съсредоточи вниманието си изцяло върху гледката на подиума. Не можеше да пренебрегне признаците за назряващото бедствие — въздухът се нагорещяваше. Лакът по дървеното перило, където идваха молители, за да коленичат пред Небесната светлина, се лющеше на пластове. Каменният под се нажежи дотолкова, че пареше, и придворните запристъпваха от крак на крак — кожените подметки на сандалите не можеха да ги опазят от усилващата се горещина.
— Маговете чо-джа са под ужасен натиск — прошепна Хокану.
Нов гръм разтърси залата. Жреци се пресегнаха да укрепят колегите си и не един Върховен жрец на подиума изглеждаше уплашен, но с мрачна решимост всички продължиха церемонията.
Мара видя как жрецът на Лашима, Богинята на мъдростта, пристъпи напред, за да помаже слепоочията на сина й със свещено миро. Ръцете му трепереха и част от свещеното масло се разля по мантията на Джъстин. Джеиля изглеждаше на ръба на паниката: побелялата й ръка стискаше трескаво ръката на съпруга й. След това излезе жрецът на Баракан и поднесе на Джъстин златния меч на императора. Джъстин положи ръка върху святото острие и Мара с болка забеляза, че пръстите му треперят.
Не трябваше да мисли за провал! Ядосана на себе си, тя вдигна брадичка и рисковано се озърна назад. Маговете чо-джа стояха до вратата, но вече не се извисяваха с изпънатите си нагоре величествени криле. Бяха се присвили на пода и пееха противозаклинанията си с монотонно жужене, в дисхармония с грохота на ударите отвън. Силата им беше огромна, но не можеха да устоят безкрайно на обединената мощ на Събранието. Колкото и силно да бяха предизвикани или заплашени обаче, бяха изразили ясно позицията си. Чака-а все още властваше над тях. При никакви обстоятелства нямаше да използват магията си за атака.
Когато най-сетне преградата им рухнеше, Събранието щеше да е свободно да развихри своята ярост над множеството в залата.
Странно, но Мара не изпитваше никакъв страх. Твърде много беше заложено и твърде много — изгубено. Рискът не я плашеше: все едно онази част от нея, която бе познавала ужаса пред предстоящата смърт, беше изтръгната от нея след сполетялото я в Турил. С твърдата си като камък увереност тя излъчваше сякаш неземна сила.
Дори Хокану я гледаше с малко страхопочитание.
Мара се наведе към ухото му и каза бързо:
— Поздрави от мен Небесната светлина, щом му сложат короната.
Съпругът й я изгледа изненадано, стъписан от решимостта в гласа й.
— Какво си намислила? — Гласът му прозвуча измамно твърдо. Дори той трябваше да признае, че маговете, които ги пазеха, изчерпват силата си.
Мара го погледна твърдо и отвърна:
— Хитрост. Какво друго ни остава?
Хокану загледа след нея удивен, докато тя се отдалечаваше към дъното на залата. Реши, че ще запомни този момент и ще пази спомена за несломимия й дух дори когато заклинанията на Събранието разбият преградите и всички бъдат погълнати от огнената стихия.
Мара не направи нищо необичайно. Стигна до сводестите врати на залата и се поклони почтително на маговете чо-джа. Бяха твърде затруднени, за да й благодарят, освен с леко свиване на преден крайник. После спря до крилата на портата и каза нещо на двамата имперски херолди, които стояха там.