— Магьоснико, гневът размътва разума ти. Нека мирът завинаги остане моят дар за теб.
Акани се взря в изпъстрената му коруба, вече забулена от прозрачните сгънати криле. Раменете му се отпуснаха.
— Макар да почитам нашите традиции — призна той и погледът му обхвана приятелите му, — също така признавам какво долавям в тези емисари от Чака-а. Взрете се в тях добре и дълбоко. Те ни носят нещо… рядко. — Обърна се към Мотеча. — Тяхното присъствие не е оскърбление. Ще сме глупаци, ако се вкопчим безразсъдно в традицията и не проучим чудесата, които ни се предлагат.
— Да, аз също усещам това — каза Хочопепа. — Усещам едновременно… възхита и… — признанието излезе трудно от устата му — срам.
Мара наруши последвалото мълчание:
— Разбирате, че никаква омраза или гняв не мотивират този акт на доброта, нали?
Хочопепа се остави вълната на спокойствие да го обгърне изцяло. Усмихна се.
— Да. — След това прагматизмът му надделя и той продължи: — Въздигането на сина ти на Небесния трон може да е редно и според закона. Но твоите нарушения са… безпрецедентни, Добра слуга. Може никога да не ти простим.
Между лордовете в залата се разнесе глухо мърморене, но никой не се противопостави открито. Мотеча добави:
— Курсът на Събранието е ясен. Не можем да приемем за регент на Джъстин владетел, който ни се е опълчил. Прецедентът е опасен. Ние сме над закона по сериозни причини. — Гледаше Мара спокойно, цялата му ярост бе изцедена от него от магията на чо-джа. Трезвият разум в думите му спечели съгласието на колегите му. — Приемам коронацията на Джъстин, но това не освобождава лейди Мара от отговорността за неподчинението й. Като ни се противопостави, тя отхвърли закона! — Погледът му се впи в Мара. — Ти позориш своя ранг и наследство, ако се криеш зад чужда магия, лейди Акома! Трябва да отхвърлиш закрилата на чо-джа и доброволно да приемеш наказанието си. Правосъдието трябва да се изпълни.
— Така е — отвърна тихо Мара. Раменете й останаха изправени само по навик. Не й бяха останали повече ходове. Самата тя можеше почти да долови леките тръпки на умора по телата на маговете чо-джа. Успокоителното заклинание бе извлечено от вече изтощените им резерви. Нямаха повече скрити чудеса, които да предложат. Тихо, за да я чуят само най-близките до нея и чо-джа, Мара промълви: — Дадохте всичко от себе си. Спечелихме преразглеждане на условията на великия договор, все едно какво ще стане с мен.
Магът отляво погали нежно китката й и отвърна в ума й:
Сред расата ни споменът за теб никога няма да умре.
Мара вдигна с усилие брадичка и заяви високо:
— Някога мислех да посветя живота си на служба на Лашима. Но съдбата отреди да приема мантията на Акома. Боговете обаче повериха в ръцете ми много повече от моя дом и фамилия. — Гласът и укрепна и се разнесе до най-отдалечените ъгълчета на куполната зала. — Чуйте ме добре. Наела съм се да променя традициите, които са ни оковали в застой. Видяла съм жестокост, насилие и разточително прахосничество на ценен живот. Затова съм се посветила като акушерка за ново рождение, без което ние като народ ще умрем. — Никой не я прекъсна, докато си поемаше дъх. — Всички вие знаете за враговете, които надвих. Коварствата им бяха различни, от жалки до гениални.
Погледът й бавно обходи лицата на присъстващите. Видя, че апелът й е трогнал някои. Мотеча и много други просто слушаха.
— Нашите управляващи лордове жадуват за власт заради чест, престиж, за самонаслаждение, без да мислят за страданието на поданиците си. Нашите благородни фамилии и кланове играят Играта на Съвета срещу залози, заради които безцелно се пролива кръв! Да ме убиете в името на правосъдието, преди синът ми да е достигнал пълнолетието си и да може да управлява без напътствието на регент, би означавало да осъдите отново държавата на застой и упадък. Нашата империя ще пропадне заради недостатъците ни. Това е цената на моята смърт, велики. Това е епитафията, която вашето правосъдие ще напише на бъдещето ни. Това е цената, която народът ни ще трябва да плати за вашата привилегия да действате над закона!
В залата се възцари тишина — всички размисляха над думите на Мара. Самата тя стоеше твърдо и неподвижно, но жреците зад нея се размърдаха и си зашепнаха. Гордостта я спря да се обърне и да ги погледне. Виждаше само загрижеността на лицето на Хокану. Не посмя обаче да го погледне в очите, защото знаеше, че ще изгуби самообладание, ще се прекърши и ще се разплаче пред всички.