Погледът на Хочопепа бе вперен в Мара.
— Спомена за избор?
Ако обстоятелствата не бяха толкова съдбоносни и ако напрежението не беше толкова силно, Мара сигурно щеше да се усмихне.
— Да, велики. Избор — заяви тя високо. — От векове вашето Събрание се е наслаждавало на власт без отговорност. Вие, Черните халати, сте действали както намерите за добре за Доброто на империята, казвам го с ирония. — Неспоменат зад думите й остана споменът за две малки деца, убити от баща си заради позора, наложен му от Великите. Макар Тасайо да й беше враг, Мара все още смяташе убийството на наследниците му за ужасно, трагедия още по-непростима заради това, че можеше да бъде предотвратена от самото Събрание, което бе осъдило бащата. Довърши с рязък тон: — Време е за равносметка. Можете да постъпите така, както ви казвам, и да вършите своите си неща в своя град на вдъхващи страхопочитание съсредоточени в себе си хора — боговете дано се смилят над вас — или можете да предприемете единствения друг курс, който ще предотврати необузданата война.
Хочопепа се намръщи отвратено.
— Подозирам какъв би могъл да е той.
— Нима? — Мара извади от пояса на халата си кама и обърна острието към гърдите си. — Боговете може и да заявиха, че не е дошло времето ми да умра. Но все още мога да упражня свободната си воля като Господарка на Акома. Ако изберете, мога да сложа край на живота си веднага, в изкупление за нарушаването на прословутия ви едикт. Ако направя това, Джъстин ще абдикира и ще се върне у дома като лорд на Акома. Джеиля, жена му, ще управлява и съпругът й ще бъде само консорт, като се закълне никога да не вдига ръка срещу вас или който и да е друг Черен халат. — Присви очи, преди да произнесе последната фраза, но камата в ръката й не трепна. — Но тогава вие ще трябва да управлявате.
Хочопепа открито се ухили. Шимоне и Акани кимнаха.
— Какво? — попита объркано червенокосият Тапек.
— Властта да унищожавате, да водите война или да се противопоставяте ще е ваша — заяви Мара. — Съюзниците ми няма да се съпротивляват. Преди залез-слънце, ако заповядате така, мога доблестно да сложа край на живота си с това острие. — Погледът й обходи благородниците в залата, до един напрегнати да уловят всяка нейна дума с надеждата да засекат някоя погрешна стъпка, та да извлекат предимство над съседите си. Оръжието можеше да я прониже и Играта на Съвета да започне отново все едно тя никога не е живяла. Все едно мечтите на един убит император и на един варварин роб никога не бяха започвали да предизвикват промяна. Този миг трябваше да реши бъдещето. Без да откъсва очи от Мотеча и Тапек, Мара продължи: — Или можете да намерите друг, готов да играе ролята на император или Военачалник за известно време. Омечан ще си счупят краката за тази чест, не се съмнявайте… докато някой амбициозен съсед или съперник не реши, че е време да оспори наследството.
— Но разберете едно — завърши Мара. — Илюзията свърши. Хората вече знаят, че могат да се противопоставят на Събранието. Храмовете няма да се примирят да им бъде отредена второстепенна роля. Бъдете сигурни, че император Джъстин ще освободи чо-джа, така че те отново да могат с чародейство да издигат своите стъклени градове под слънцето. Как вие, магьосниците, ще опазите реда без войници? Как ще спирате раздорите между лордовете? Играта на Съвета е в задънена улица, но нашите управляващи лордове в по-голямата си част са твърде свадливи или твърде алчни, за да създадат нов ред. Вие, магьосниците, готови ли сте да облечете броня и да вдигнете меч? Тапек? Севеан? Мотеча?
Смутените изражения на тримата упоменати бяха комични. Изобщо не се бяха замисляли за възможността да цапат ръцете си в битка! И все пак, след като слабостта им бе изложена на показ, осъзнаха, че магията сама по себе си вече няма да налага страхопочитание. Други, смели като Мара, щяха да започнат бунтове и Събранието щеше да е притиснато от политиката и обстоятелствата да взима страна. Нямаше да имат друг избор, освен да изоставят учените си занимания, за да се справят с механиката на управлението.
За общност, привикнала да действа по прищявката на индивида, перспективата беше обезсърчителна.
Мотеча изглеждаше отчаян. Севеан едва забележимо се присви зад Шимоне, а Тапек прикри стъписването си зад външен изблик на гняв: