Мара бе тази, която слезе от подиума, за да поднесе документите за развод с имперските печати. Тръгна в стъписаната тишина, последвана от шепот — всички ясно виждаха, че обича своя лорд. Жертвата й смири дребнавите мисли и на най-амбициозните управляващи лордове. Не беше каквото очакваха, а истинска Слуга на империята и действаше безкористно дори когато необходимостта от това я нараняваше.
Бившите съпруга и съпруг се събраха пред подиума. Оголени пред погледите на всички, не можеха да се прегърнат и да заплачат. Мара беше благодарна за това. Само гордостта на предците й я спря да извика умолително. Сърцето й не искаше да има нищо общо с този жесток избор. Копнееше да се хвърли в нозете на Хокану и да го помоли да върне документите, които Джъстин със сълзи на очи бе подписал тази сутрин.
Смятала беше да мълчи, но думите изригнаха от нея несдържани:
— Трябваше да го направя! Мили богове, обичам те, но това е… — Замълча и овладя сълзите си.
— Трябваше да стане — отвърна Хокану с глас, разтреперан като нейния. — Империята се нуждае от цялата ни сила.
Ясното му разбиране на необходимостта бе като меч, който нанася удар, дар, който заплаши, да подрони цялата й решимост. Мара задържа свитъка с жестоките му думи и официални печати все едно бе залепен към плътта й.
Хокану нежно взе документа от ръката й и промълви:
— Винаги ще бъдеш моята лейди. Може да създам синове от друга, но сърцето ми винаги ще е твое. — Ръцете му трепереха и златните лентички запърхаха и заблещукаха на светлината. Очите му бяха изпълнени с болка и той си спомни жреца на Хантукама, който бе казал, че обича Мара твърде много: с цената на самия себе си, нежно го бе укорил светия мъж. С горчивина и едва сега Хокану разбра величината на тази истина. Почти бе позволил грижата му за Мара да изложи на риск дома Шинцаваи.
Империята не можеше да си позволи никаква слабост, още по-малко причинена от сърдечни страсти. Мара беше права, колкото и болезнено да беше решението й в този техен час на триумф. Беше осъзнала необходимостта от тази раздяла. Несъзнателно той бе направил избора й още по-наложителен с твърдоглавото си решение за Касума.
Изходът беше ясен, макар и тъжен. Трябваше да приеме веднага, за да не го изостави куражът му. За Доброто на империята той също трябваше да направи своята жертва. Пресегна се, погали нежно с пръст брадичката на Мара и я принуди да вдигне очи и да го погледне.
— Не ставай чужда, лейди Слуга — промълви той. — Винаги ще си добре дошла на съвета ми и винаги ще си първа в чувствата ми.
Мара преглътна, останала без думи. Както винаги, в безупречното разбиране на Хокану се таеше сила, силата, която бе пленила сърцето й. Щеше да й липсва неизменната му близост и нежното му, утешително присъствие в леглото й. И все пак тя също знаеше: ако не му наложеше това решение, той щеше да умре без син и наследник.
— Обичам те — прошепна тя беззвучно.
Но той вече се бе поклонил и си тръгваше, и стъпките му бяха твърди все едно тръгваше на битка.
Лордовете гледаха с благоговение. Куражът на Хокану ги смири. А безмълвната болка на Мара ги посрами. Империята навлизаше в епоха на нов ред и тази забележителна двойка, която я бе довела до възраждането й, изглежда, щеше да се превърне в блестящ пример за всички. Мъжете, които бяха посрещнали тази промяна с негодувание, трябваше да я преосмислят. Току-що бяха видели самото въплъщение на честта. Да не живеят оттук насетне според високите изисквания, наложени от лейди Мара и лорд Хокану, означаваше отново да научат какво означава срам.
На златния трон едно момче, току-що отхвърлило любим баща, преглътна бучка в гърлото си. Обърна се към своята съпруга, Джеиля, и преглътна отново. После изправи рамене, които сякаш бяха натежали от бремето на императорската мантия, и махна на херолда.
Следващият призован беше лейди Мара от Акома, Слуга на империята.
Отпърво тя сякаш не чу, впила очи в празния проход, през който си бе отишъл Хокану. След това също се изправи и изкачи стъпалата на високия подиум, за да поднесе поклона си на Небесната светлина.
Джъстин беше приключил с упражнените речи. Не можеше да се насили повече да повтаря думите, които бе репетирал.
— Мамо! — каза той. — На теб, която надмина всеки предишен Слуга на империята в служба на нашата държава… — Замълча и Джеиля го сръга с лакът в ребрата. Той я погледна изненадано, после продължи: — Ще приемеш регентството на нашето управление до нашия двайсет и пети рожден ден.