— Какво имаш предвид? — попита Джъстин настойчиво.
Мара се усмихна.
— Като пораснеш и аз вече няма да съм регент, ще разбереш.
Градината бе усамотена, зелен сенчест рай с цветя и фонтани. Мара крачеше бавно по пътечките и търсеше покой. Хокану вървеше до нея, проговаряше от време на време и отново се загръщаше в мълчание.
— Ще ми липсваш — призна той.
Думите му пронизаха сърцето й.
— И ти на мен — каза бързо Мара, преди да е изгубила дар слово. — Повече, отколкото мога да изразя.
Хокану й отвърна с храбра усмивка, прикривайки грижливо тъгата си.
— Несъмнено си съживила светските клюки и си дала на лейди Исашани повод за размисъл. Ще пише енергично писма и ще се наложи да отклонявам резултатите от сватовството й.
Мара се помъчи да се усмихне.
— Ти си най-добрият, когото една жена би могла да пожелае за съпруг. Даваше ми любов без условия. Никога не си ме възпирал от предопределението ми.
— Никой не би могъл — призна Хокану с горчивина. Неизречен зад думите остана гневът от деянието на убиеца, нает от Джиро: ако не беше мръсната отрова на тонга, той нямаше да изгуби единствената жена, която му беше близка по дух.
Мара откъсна бяло цвете и Хокану нежно го взе от ръката й. Затъкна го в косата й както някога. Имаше вече бели кичури между черните, бели като цветето.
— Даде ми красива дъщеря, която да продължи след мен — каза Мара. — Един ден тя ще има братя, които ще са твои синове.
Хокану можа само да кимне. След малко каза:
— Има определено изящество в това, че ще си наследена от Касума като Управляваща господарка. — Усмивката му бе горчиво-сладка. — Нашата дъщеря. Баща ми щеше да е доволен, ако знаеше, че децата ни ще управляват два Велики дома.
— Знае — отвърна му нечий глас.
Двамата се обърнаха изненадано. Загърнатият в черния си халат Фумита ги удостои с поклон.
— Повече, отколкото подозираш… синко. — Признанието в родство не бе изтръгнато насила, беше радостно заявление, което промененият статут на Събранието вече правеше възможно. Строгото лице на магьосника грейна в удивително ярка усмивка.
— Лейди Мара, винаги мисля за теб като за своя дъщеря. — След това стана сериозен и поднесе официалното си послание. — Помолих аз да съм този, който ще уведоми Великата господарка, че Събранието е гласувало. Решението бе взето с неохота, но магьосниците отстъпват пред исканията ти. Нашият орден ще съблюдава новия закон, както е наложен от император Джъстин.
Мара наведе почтително глава. Почти очакваше Фумита да си отиде веднага по обичайния магьоснически начин, след като бе донесъл съобщението.
Но родственото признание към сина му сякаш бе отворило шлюзовете на промяната, защото този път Фумита се задържа.
— Мой сине, моя дъще, искам и двамата да знаете, че храбрите ви действия бяха одобрени. Вие донесохте чест за Акома и Шинцаваи. Съжалявам само, че моят брат — пастрокът на Хокану — вече не е жив, за да види.
За миг Хокану запази сдържаната си физиономия, но Мара усещаше огромната му гордост. Най-сетне усмивка пропука воинската му фасада, почти отразила усмивката на лицето на Фумита.
— Май никой от потомците на дома Шинцаваи не е склонен да спазва традицията — отбеляза магьосникът. Обърна се към Мара. — Може би никога няма да разбереш колко трудно е за нас да се откажем от живота, който познаваме, когато силата ни се разкрие. Още по-тежко е за такива като мен, вече пораснали, мъже със семейства. Тайните на Събранието са осакатили чувствата ни, често си мисля така. Това беше трагична грешка. Принудени бяхме да крием чувствата си зад стени и в резултат на това актовете на жестокост изглеждаха отдалечени от нас. Но промяната ни обновява и човечността в нас ще се пробуди. Мисля, че накрая ние от Събранието ще израснем и вероятно дори ще ти благодарим, лейди Мара.
Господарката на империята прегърна магьосника с фамилиарност, на каквато преди изобщо нямаше да се осмели.
— Посещавай често имперския двор, Фумита. Внучката ти трябва да расте с радостта от това, че познава дядо си.
Почувствал се сякаш неловко от прилива на чувства, Фумита се поклони непохватно. Миг след това изчезна и остави Мара и Хокану да споделят един последен миг на близост.
Фонтаните пееха, цветята пръскаха уханията си в помръкващата вечер. Един млад слуга прекъсна мига с поклон и с думите: