Аракаси се съобрази със състоянието й и обяви:
— Днешният Ден на молбите приключи. Нека всички благодарят на Небесната светлина и се оттеглят.
Но като че ли никой не пожела да си тръгне.
Сто чифта очи гледаха Мара да видят как ще реагира.
И притесненията изведнъж я оставиха. Тя си придаде най-достолепното официално изражение и заяви:
— Барон Кевин, посланико на краля на Островите на Мидкемия, проявих небрежност в задълженията си като майка. Представям ти твоя син Джъстин, деветдесет и втория император и Небесна светлина на Цурануани. Смирено се надявам той да възрадва сърцето ти и да е чест за твоята фамилна гордост.
Старшият имперски херолд, ококорил очи в изумление, се обърна към Аракаси за указание. Първият имперски съветник сви рамене и кимна. Херолдът отвори уста и гласът му прокънтя над събраните цурански благородници:
— Добре дошъл, Кевин от Риланон, посланик на крал Луам и баща на нашата Небесна светлина!
Мара бе разтърсена до дъното на душата си от изригналите одобрителни възгласи. Благородниците заръкопляскаха. Но повече от всичко друго се изуми колко бързо две кратки години на политическа промяна вече пускат дълбоки корени. Имаше само един начин мидкемиец да е станал баща на четиринайсетгодишно момче: ако е бил в империята преди — като военнопленник и роб.
Не беше много далече в миналото, когато идеята дете на роб да стане император щеше да предизвика кървави бунтове и войни кой да триумфира над враговете си и да се добере до властта.
Но сега на почти всички лица Мара виждаше най-вече удивление, изненада и искрено възхищение. За всички, освен за неколцина тесногръди, Законите на Великата свобода вече заменяха Играта на Съвета. Повечето синове на благородници се стремяха към имперска служба вместо да служат единствено на своята фамилия. Тъкмо тези млади мъже, откъснали се от традициите на предците си, аплодираха най-шумно.
За пореден път Мара беше направила немислимото. Народът й всъщност вече бе започнал да го очаква от нея.
А Джъстин вече беше слязъл от трона — предал беше мантията и короната на грижите на личния си слуга — и се хвърли в ръцете на бащата, когото никога не беше познавал, но чието име се бе превърнало в легенда, изричана с благоговение от по-старите слуги на Акома.
Мара продължаваше да ги гледа с пълни със сълзи очи, докато огромната ръка на Кевин не я издърпа от възглавницата, за да сподели тройната им прегръдка.
Стъписана, Господарката се разсмя. Беше забравила колко импулсивен и колко съкрушително е силен любимият й.
— Господарка на империята — промълви той. — Ти си господарка на изненадите! Надявам се, че ще имам възможност да прекарвам достатъчно време в имперските покои, за да опозная своя син и да подновя познанството си с майка му?
Мара си пое дълбоко дъх, вдиша странния мирис на кожа и чужди подправки, и кадифета, тъкани на далечни станове, в по-студена земя, която трябваше някой ден да посети през разлома. Кръвта й се ускори в ритъма на страст; която едва не подкоси коленете й.
— Ще имаш цял живот да споделиш със своя син — Прошепна на Кевин така, че да може да я чуе само той. — И всички години, които би пожелал в компанията на майка му, стига кралят ти да позволи.
Кевин се засмя.
— Мисля, че Луам се радва, че можа да ме разкара. Нещата на границата са прекалено спокойни за пакостник като мен.
И я притисна по-силно в обятията си.
В този момент храмовите гонгове закънтяха над Свещения град. Сладка музика зазвуча над Имперския район, щом жреците на Двайсетте богове запяха вечерните си песнопения. Денят на молбите беше приключил.
Кевин се отдръпна и се усмихна на дамата, която нито за ден, нито за миг не беше напускала сърцето му.
— Господарка си на много повече от тази империя — каза със смях и заслиза ръка за ръка с нея и със своя син император от високия подиум.
Възгласите на лордовете на Цурануани не секваха.
Благодарности
През годините, докато пишехме заедно тези романи, сме задължени на следните хора, без чийто принос работата нямаше да е толкова удовлетворителна, както за нас, така и за читателя. Нашите благодарности към:
Приятелите от Петък вечер, започнали всичко това още когато Р. И. Ф. попита къде е Мидкемия и така стана невъзможно да не се напише историята.