Това, че домовете на клан Йонани бяха сметнали за редно да бъдат въвлечени, не я беше поколебало. Можеха да стоят или да паднат с Джиро, и тя нямаше да е единствената, понесла жестокостите, присъщи за Играта на Съвета.
Когато Кейоке, Военният й съветник, постави въпроса за пощадата, очите й блеснаха от гняв и тя заяви:
— Никаква пощада.
Линиите вече бяха очертани, залозите поставени. Никой не можеше да оспори думата на Мара като Боен вожд. Хокану огледа командната шатра, колкото за да се успокои, толкова и за да прецени настроението на присъстващите. Кейоке носеше броня вместо полагащото се за поста му облекло на съветник. Сарик, който се беше сражавал в редиците на Акома, преди да го издигнат на висок пост, също беше с броня — чувстваше се гол само с тънка коприна на гърба.
Старият Инкомо обаче бе само с халата си. Чувстваше се по-свойски с перото, отколкото дори с ножа си за ядене, и сега стоеше, пъхнал ръце в пояса си, набръчканото му лице беше изопнато. Макар да бе вещ във военното изкуство, беше невежа по отношение на насилието. Зовът към клана на Мара не беше разумен акт, а тъй като досега тя бе душата на добротата и благоразумието, злостното й прегръщане на ритуализираната цуранска мъст го ужасяваше. Но годините опит като съветник на Минванаби му помагаха да издържи с непоколебимо покорство.
Всеки мъж и жена от Акома и от всички домове на клана Хадама чакаха днес волята на боговете.
Зазвучаха тръби и забиха барабани, щом делегациите на Йонани и Хадама се разделиха, обърнаха се и тръгнаха обратно към редиците си. Барабанният ритъм се усили, а тръбите усилиха темпото. Люджан зае мястото си в центъра на бойния строй; Ириланди и Кенджи поеха в марш към десния и левия флангове, другите офицери заеха позиции пред войските си. Слънцето блестеше по лакираните щитове и копия и проблесна ослепително при движението на хилядите воини, вадещи мечовете от ножниците.
Знамената заплющяха от порива на вятъра, вимпелите се заизвиваха на пилоните; червени в чест на Смъртния бог Туракаму, чиято благословия щеше да се поиска за предстоящото клане. Жрец от ордена на Червения бог излезе на тясната ивица земя между армиите и зареди молитва. Усилващият се звук, докато гласовете на воините се присъединяваха, приличаше на тътен, предшестващ катаклизъм. До жреца застана друга фигура, загърната в черно Сестра на Сиби, Онази, която е смърт.
Присъствието на жрицата, почитаща по-голямата сестра на Туракаму, потвърждаваше, че много мъже са обречени да умрат този ден. Жрецът довърши заклинанието си и хвърли във въздуха шепа червени пера. Поклони се доземи, след което отдаде почит на жрицата на Богинята на смъртта.
След като религиозните представители се оттеглиха, воините извисиха гласовете си до викове. Проклятия и обиди разтърсиха утрото — мъжете ругаеха враговете си. Размениха се непростими думи, за да се потвърди готовността им за унищожителен двубой: да спечелят или да умрат, както диктуваше честта; да втвърдят волята си, за да не би някой войник да бъде изкусен да прояви страх. Цуранският кодекс на честта беше ненакърним: човек трябваше да заслужи живота си с победа или позорът му щеше да стигне отвъд Колелото на живота и да му донесе злочестие в следващия.
Мара наблюдаваше сцената безстрастно. Сърцето й се беше втвърдило. Този ден други майки щяха да научат какво е да плачат над телата на убити синове. Едва забеляза, когато пръстите на Хокану се отпуснаха на раменните плочи на бронята й.
Наследникът на Шинцаваи имаше право да стои настрана, защото нямаше кръвни връзки нито с Хадама, нито с Йонани, но като неин съпруг се чувстваше задължен да ръководи тази касапница. Сега, докато възбудата на воините се усилваше дотам, че кръвта да закипи, по-тъмната страна на естеството му чакаше с нетърпение зова за атака. Беше обичал Аяки като свой роден син и загубата му го тласкаше да сподели яростта на съпругата си. Логиката можеше да оправдава дома Анасати за наемането на убиеца тонг, но жаждата на възбудата му си оставаше неутолена. Дали Джиро беше виновен, или не, само кръв можеше да изкупи кръв.