Пратен от Люджан бегач пристигна в командирската шатра. Поклони се доземи и Господарката му махна с ръка.
— Господарке, командирите на Йонани са дали съгласие. Битката ще започне щом слънцето се вдигне на височина седем диаметъра над хоризонта.
Мара огледа преценяващо небето.
— Това означава, че сигналът за атака ще бъде даден след по-малко от половин час.
Кимна одобрително. И все пак забавянето бе по-дълго, отколкото желаеше: на Аяки не беше дадено такова отлагане.
Минутите затекоха бавно. Войниците продължаваха да крещят обиди, гласовете им вече бяха прегракнали. Слънцето стъпка по стъпка се вдигаше все по-високо и въздухът се нажежи. Нервите на всички бяха изопнати дотолкова, че допирът на кацнала муха бе достатъчен, за да взриви атмосферата на едва сдържана сила.
Нетърпението на Хокану нарастваше. Беше готов да извади меча и да види как острието пие кръв.
Най-сетне слънцето достигна отредената позиция. Кейоке си пое бързо дъх в унисон с вдигнатата ръка на Мара. Люджан, на полето, вдигна оголения си меч и тръбите изригнаха бойния си зов.
Хокану също беше извадил меча си. Битката можеше да свърши, без дори да се изправи срещу враг, защото мястото му беше до Мара. Воини Йонани никога нямаше да пробият почетната гвардия, обкръжаваща командната шатра, докато кланът Хадама не бъдеше унищожен, но все пак и той, и Сарик до него бяха готови.
Тръбите ехтяха сякаш цяла вечност. В далечината, в челото на армията, Люджан чакаше с високо вдигнатия си меч, блеснал като игла на слънчевата светлина. От другата страна на полето командващият офицер на Йонани бе заел същата поза. Когато оръжията на двамата мъже паднеха, два пороя крещящи войници щяха да се изсипят в тясната ивица поляна и хълмовете щяха да заехтят от трясъка на мечове и бойни викове.
Хокану вдиша бързо и замълви молитва за Люджан, защото храбрият Боен водач на Акома почти със сигурност щеше да умре. Натискът на войниците от двете страни правеше невъзможно някой от първите редици да оцелее в първоначалния сблъсък. Двете големи армии щяха да се впият една в друга като зъбите на два звяра и само воините от най-задните редици щяха да видят кой ще излезе победител.
Мигът на задържане свърши. Мъжете довършиха последните си безмълвни призиви към боговете за чест, победа и живот. След това мечът на Люджан се спусна рязко надолу.
Но щом воините застъпваха напред и знамената се люшнаха, от ясното зелено небе изтрещя гръм.
Въздушният удар блъсна Мара и Хокану. Разлетяха се възглавници. Хокану се олюля, смъкна се на колене и прегърна Мара, за да я защити. Инкомо беше отхвърлен назад и халатът му заплющя като платна, а командната шатра запращя и се изду от вятъра. Кейоке също залитна назад и се блъсна в Сарик, който го хвана и едва не падна, щом патерицата го шибна през краката. Двамата съветници на Акома се вкопчиха един в друг, за да се задържат на крака, а в шатрата западаха маси и картите, описващи бойни тактики, се попиляха и се оплетоха в завесите към личните покои на Мара.
Във вихъра от прах над полето се възцари хаос. Знамена пращяха и плющяха, откъснали се от ръцете на знаменосците. От първите редици на двете армии се надигна вик, докато воините падаха на земята. Мечовете им се забиваха в пръст вместо в плът. Хвърлени в безредие от вихрушката, воините отзад се спъваха един в друг и също падаха, докато не остана нито един годен да влезе в бой.
В ивицата между войските се появиха няколко фигури в черно. Халатите им не се вееха, а висяха зловещо неподвижни. Свръхестествените ветрове затихнаха като по команда. Гневът преля в благоговение и воините от двете страни замигаха да махнат прахта от клепачите си. Видяха дошлите да се намесят Велики и макар оръжията да бяха в ръцете им и кръвожадната страст да нападнат все още да ги тласкаше, никой не се вдигна, нито посегна да нападне магьосниците, които стояха на равно разстояние между армиите. Съборените войници останаха проснати на земята, притиснали лица в тревата. Никаква заповед от господар или господарка не можеше да тласне никого от тях напред, защото да докоснеш Велик означаваше да си навлечеш пълно унищожение, като оскърбиш боговете.
Мара изгледа Черните халати, прекъснали отмъщението й, с враждебни очи. Каишките на бронята й изскърцаха, докато се изправяше. Стисна юмруци и зъби, после тихо промълви: