Пред командната шатра се надигна смут, бъркотия от тревожни гласове, изуменият вик на Кейоке се извиси най-ясен от всички:
— Два отряда от крайния ляв фланг се движат напред!
Мара бързо излезе — страхът изтласка омразата от ума й. Взря се над долината с ужасено неверие и видя как най-левите отряди на войските на Хадама се понасят напред, пренебрегвайки заповедите.
Магьосникът, който я беше последвал по петите, изсъска нещо и изневиделица се появиха още негови колеги. Мара едва надви паниката си. Ако не се задействаше. Великите щяха да направят сериозен проблем от това, че нейната страна пренебрегва заповедите им. Всеки момент домът й, кланът й и всеки верен слуга на Акома, можеше да падне мъртъв под гнева на маговете.
— Кой командва левия фланг? — извика тя пронизително.
Ириланди, вече дошъл на билото, отвърна също с вик:
— Това е резервен отряд, господарке. Под командата на лорд Печа.
Мара прехапа устна и умът и заработи трескаво. Печа едва наскоро бе наследил титлата. Все още бе почти момче и командваше от уважение към ранга му, а не поради умения и опит. Цуранската традиция му даваше място в челото на бойните редици. Люджан беше компенсирал, доколкото можеше, и бе поставил момчето начело на помощна част, която щеше да бъде призована едва след като изходът от битката бъдеше решен. Но сега младостта му — или горещата му кръв — щеше да причини пълно бедствие.
Кейоке прецени положението в долината с очите на майстор тактик.
— Безразсъден глупак! Опитва се да удари, докато фронтът на Анасати е объркан! Не е ли видял Великите? Как може да пренебрегне появата им?
— Загубил си е ума. — Хокану посочи бегачите, които бяха стигнали и до най-отдалечените части на воинския строй. — Или пък не може да разбира сигналните флагове.
Сарик забърза да прати още бегачи, а на полето няколко по-стари офицери се откъснаха от гъстото множество оттеглящи се воини и забързаха към движещите се напред знамена на лорд Печа.
Лейди Мара гледаше с ужас как два пълни отряда мъже в бронята на лорд Печа с оранжево-сини пера се придвижват напред, за да атакуват десния фланг на Анасати. Войниците в червено и жълто на отсрещния хълм се обърнаха, готови да посрещнат щурма. Виковете на командира им се понесоха на вятъра — призоваваха всеки воин да запази самообладание. Бяха опитни бойци, а може би и страхът им вдъхна благоразумие. Останаха покорни на повелята на Великите и не се втурнаха напред, за да отвърнат на провокацията на лорд Печа.
Сбръчканите ръце на Кейоке побеляха на патерицата му.
— Разумен е този Ударен водач на Анасати. Няма да наруши заповедта за оттегляне, а ако нашите с Печа продължат да настъпват, ще атакуват нагоре. Има време да изчака и може би да спази примирието.
Думите бяха изречени заради Черните халати, които се бяха събрали и намръщено наблюдаваха как силите на Печа почват да се катерят по склона към страната на Йонани.
Един от тях каза нещо и двама изчезнаха във въздуха с рязко плющене.
Появиха се пред щурмуващите сили на Печа. Мънички като детски играчки и все пак застрашителни. Вдигнаха високо ръце.
Зелена светлина заискри от пръстите им и на пътя на тичащите войници изригна раздираща мълния.
Заслепена, Мара примига да махне сълзите от опарените си очи. Минаха няколко мига, докато възвърне зрението си. Вгледа се и ахна.
На пръв поглед като че ли всичко беше нормално. Войниците на лорд Печа вече не тичаха напред. Бяха спрели, оранжевата им броня бе грейнала ярко на слънчевата светлина, перата им се полюшваха на лекия ветрец. При по-внимателен поглед обаче се виждаше ужасна гледка. Ръцете, които все още стискаха оръжията, трепереха и се гърчеха, плътта бавно се изприщваше. Лицата се кривяха в кошмарна безмълвна агония. Кожите им набъбваха на гнойни мехури, потъмняваха, почерняваха и се разпукваха. Дим се закъдри на вятъра, вмирисан на изгоряла леш. Плътта се разпукваше и процеждаше кръв, която кипваше мигом на пара.
На Мара й се догади, тя залитна назад и Хокану я прихвана. Дори закоравелият в битки Кейоке изглеждаше потресен до дъното на душата си.
Нямаше никакви писъци. Жертвите стояха като статуи, докато очите им се пръскаха и от празните кухини закапваше слуз. Езиците им увисваха като дебели лилави плужеци от устите, които не можеха да издадат и звук. Косите димяха и ноктите на пръстите се топяха, но войниците продължаваха да живеят, гърчовете и потръпванията им ясно се виждаха от всички.