Мечовете им бяха яркочервени. За секунди убиецът на Аяки бе насечен като нийдра в касапница.
На Хокану дори му дожаля за мъжа. Огледа го. Беше с къса черна риза и панталони и боядисани в червено ръце. Платът около главата, скриващ всичко, освен очите, беше дръпнат и на лявата буза се виждаше синя татуировка. Този знак се носеше само от членовете на тонга Хамой, братството на убийците.
Хокану бавно си пое дъх. Нямаше значение, че войниците бяха посекли убиеца: наемникът с радост щеше сам да отнеме живота си, за да не издаде информация. Тонгът действаше под изричен кодекс за опазване на тайна и беше сигурно, че убиецът нямаше да знае кой е платил на водача му за това нападение. А единственото име, което беше важно, бе това на човека, наел услугите на хамоите.
В едно хладно кътче на ума си Хокану осъзна, че този опит за покушение срещу Мара не е излязъл евтино. Този мъж не можеше да се е надявал, че ще оцелее след мисията си, а такова самоубийствено покушение сигурно струваше цяло състояние в метал.
— Претърсете убиеца и проследете пътя му през имението — нареди той с глас, натежал от кипящи чувства. — Вижте и дали може да се разбере кой може да е наел тонга.
Командващият Ударен водач на Акома се поклони, после завика отсечени заповеди на бойците си.
— Оставете охрана до момчето — добави Хокану.
Мара бе онемяла, бореше се с ужаса и неверието. Съпругът й не я укори, че не може да запази самообладание и да покаже полагащата се цуранска хладна невъзмутимост. Аяки беше първородният й син. А и преди да го роди бе преживяла твърде много загуби и смърт.
Хокану я прегърна нежно и се опита да я отведе; но тя му се противопостави.
— Не! — заяви с приглушен от болка глас. — Няма да го оставя тук сам!
— С нищо не можем да му помогнем. Той вече е в залите на Червения бог. Въпреки годините си посрещна храбро смъртта. Ще го приемат радушно. — Погали тъмната й коса и се опита да я утеши. — По-добре се прибери вътре и дай Джъстин на дойките.
— Не — повтори Мара твърдо и той инстинктивно усети, че не бива да се противопоставя. — Няма да си тръгна.
И макар че след малко позволи да върнат Джъстин в къщата под защитата на отряд воини, остана да седи в зноя на утрото върху прашната земя, взряна в застиналото лице на първородния си син.
Хокану бе до нея. Не го прогони миризмата на смърт, нито мухите, които гъмжаха, бръмчаха и се трупаха по очите на мъртвия кон. Сдържан като на бойно поле, той стоеше търпеливо. С тих глас прати роба бегач да доведе слуги с малък копринен павилион, за да направят сянка. Мара така и не погледна настрани, докато вдигаха павилиона, все едно хората около нея не съществуваха; сипеше изровена пръст между пръстите си.
Най-сетне дванайсетима от най-добрите й воини дойдоха в церемониална броня, за да отнесат мъртвия й син. Никой не възрази на предложението на Хокану, че момчето заслужава бойни почести. Аяки беше загинал от вражеска стрела, също толкова сигурно, колкото ако отровата бе поразила собствената му плът. Беше отказал да изостави любимия си кон, а такъв кураж и отговорност у толкова млад човек заслужаваха признание.
С вцепенено и бледо като порцелан лице Мара гледаше как воините вдигнаха тялото на сина й и го положиха на носилка, украсена с вимпели в зеленото на Акома, и една лента алено, в почит към Червения бог, който сбира при себе си всеки живот.
Утринният ветрец бе затихнал и воините са потяха. Хокану помогна на Мара да стане. Полагаше усилие да запази самообладание, и то не само заради Аяки. Сърцето му кървеше и заради Мара, чието страдание трябваше да е невъобразимо. Кортежът заслиза по склона към къщата на имението, която само допреди няколко часа изглеждаше благословено с мир и щастие място.
Беше сякаш престъпление срещу самото естество това, че градините са толкова зелени, а езерният бряг толкова красив, а момчето на носилката — окървавено, застинало, мъртво.
Под сянката на огромния каменен портал стояха най-верните слуги от домакинството. Един по един се поклониха пред носилката, отдавайки своята почит на младия Аяки. Водеше ги Кейоке, Първи военен съветник, с посребрялата му от старост коса, с патерицата, която му помагаше да върви, откакто бе загубил единия си крак от бойни рани, скрита ненатрапчиво в гънка на официалната му мантия. Докато изричаше съчувствените думи, погледна Мара със скръб, каквато може да покаже единствено баща, затаена зад тъмни очи и лице като от старо дърво. След него чакаше Люджан, Бойният водач на Акома. Обичайната му хитра усмивка беше изчезнала и твърдият му поглед трепна от примигването, за да задържи сълзите. Макар да бе воин до дъното на душата си, едва успяваше да се владее. Беше учил момчето да борави с меч и дори тази сутрин го беше похвалил за бързото му напредване.