До една от тях видял своя верен оръженосец, който тимарел белия кон. И дори го чул, че казва на животното: „Какво ще правим с тебе, приятелю, ако нашият господар не се върне вече? Дали е загинал той? Или пък е решил да остане в дъното на езерото, за да живее с хубавицата, вместо да се бие като безстрашен рицар, какъвто беше доскоро?“ Конят почнал да цвили скръбно.
Рицарят, като видял и чул това, усетил, че му се свива сърцето от жал.
— Царице — рекъл той, — позволи ми да изляза за няколко часа да се поразходя на кон заедно с нашия син по града. Затъжих се. В двореца ми се не стои.
— Бива — отвърнала царицата. — Но само при едно условие: ти не трябва да приказваш с никоя друга жена освен с мене. Такъв е нашият закон. Иначе не можеш да бъдеш цар на тая земя.
Рицарят обещал и тръгнал със сина си да се разхожда.
В града имало тоя ден голяма глъчка. Нали се били минали седемте седмици — хората бързали да се изприказват. Всички жени и моми в тоя град били хубави. Те поздравявали с радостни викове рицаря и сина му и им хвърляли цветя. Дълго обикалял царят с момъка. Много му се искало да излезе вън от града, за да види езерото и оня бряг, отдето бил дошъл. Но по която и улица да тръгне, все стигал до златната стена, без да забележи някъде врата.
Озъртал се той дано види някъде мъж, да го попита отде се излиза из града, но мъж нямало никъде. Най-сетне, като стигнал до края на една сляпа улица, видял едно малко момиче.
— Това девойче ще запитам — си казал той. — То не е още жена. Аз обещах на царицата да не говоря с жени.
Момичето се било спряло и гледало любопитно царя.
— Кажи ми, хубаво дете, отде се излиза из тоя град?
Но девойчето мълчало, усмихвало се и продължавало да гледа рицаря.
— Как се казваш ти, девойче?
— Жасмина, господарю.
— Не разбираш ли, Жасмино, какво те питам? Къде е вратата, която извежда вън от града?
— Не ми е позволено да казвам никому, господарю — отвърнало детето.
Рицарят решил да се върне в двореца, без да пита другиго.
Когато влязъл със сина си в своя покой, там го чакала Господарката на езерото. Тя го изгледала строго и му казала студено, ала без гняв:
— Върви си, Безстрашни рицарю, Неверни рицарю! Ти престъпи клетвата, която даде. Аз те изпъждам от своето царство. Върви си, а синът ти ще остане тук да царува. Да не си посмял да пожелаеш връщане в тази страна, че иначе те очаква по-страшно наказание!
Щом царицата изрекла тия думи, земята се разтърсила, градът и дворецът се срутили, ужасен вятър се извил, грабнал рицаря и го хвърлил в средата на езерото. Наоколо било тъмно. Водата била гъста и черна. С голяма мъка успял рицарят да доплува до брега, дето го чакал оръженосецът му. Момъкът посрещнал с голяма радост своя господар. Но Безстрашният рицар бил много оскърбен. Той не казал на оръженосеца си нищо, колкото да го разпитвал оня.
Тръгнал Безстрашният рицар отново да търси подвизи и приключения. Много юначества извършил той. Сума рицари надвил. На много нещастни помогнал, много пленени освободил. Но пак не могъл да намери покой, защото — дето и да отиде — все мислел за чудното царство всред езерото — за онова царство, дето останал синът му. Тежко му било и за това, че царицата го изпъдила, без да го изслуша. А той не се смятал за виновен.
Цели десет години се скитал рицарят по света. Най-сетне се спрял при полите на висока планина. Там имало напусната хижа, в която преди време ще да бил живял — както се виждало по бедната покъщнина — или някой постник, или пък някой дървар. Защото в хижата имало само две-три глинени паници, едно гърне, огниво, куп кремъци и една брадва. Рицарят казал на своя оръженосец:
— Спри конете и ги вържи да пасат. Тук ще пренощуваме. Донеси дърва, наклади огън, а аз ще убия дивеч, за да сготвим ястие.
И той тръгнал към гората. Като навлязъл доста навътре, стигнал до една тиха равнина, заградена с буки и брези. Никъде обаче не видял ни птица, ни друго животно. Никакъв глас не се чувал. И стъпки не се виждали по мокрия пясък.
— Аз съм, както се вижда, първият човек, който, стъпва тук — си казал с половин глас рицарят.
Но ето, че чул като отговор на тия думи друг глас — звучен и звънлив:
— Не, юначе, ти не си първият. Мнозина преди тебе идваха тук, ала никой не се върна. И ти няма да се върнеш.
Рицарят се обърнал да види кой казва тия заплашителни думи, но не видял никого. Равнината била съвсем безлюдна. Той си вдигнал главата нагоре — и по небето не видял никого. Погледнал към земята и съзрял една сива змия, съвсем плоска; би рекъл човек, че не е змия, а късчета плочки, наредени на земята. Затова и рицарят не я забелязвал отначало.