Юнакът извадил от джоба си шепата пясък и го хвърлил в извора. Изведнъж водата закипяла и почнала да пръска капки на всички страни. Тя станала първо съвсем черна, после златиста, а най-сетне — сребриста. Подир това се избистрила. Навел се рицарят над извора и много се почудил, като не видял вече ни една рибка.
Но от вълните почнали да излизат пари и да се сгъстяват. След малко над извора се образувала гъста мъгла, която започнала да се втвърдява. Показали се образи на момци, моми, мъже и жени, облечени в богати дрехи. Те оживели като истински хора. Тогава изворът утихнал съвсем.
В това време всички мълчели: и тия хора, които излезли от извора, и момите, които били влезли в двореца заедно с рицаря, и сам юнакът. Мълчели, разбира се, и двата овена, които обикаляли около извора.
Юнакът седнал да чака ще ли дойде някой при него, както му бил поръчал черният лебед. Додето седял, той задрямал, защото бил страшно уморен от дългия път. Но скоро го разбудил силен глас, който хокал и се карал.
Рицарят скочил и видял пред себе си един черен великан, толкова висок, че си бил навел главата, за да се побере в стаята.
— Какво си се развикал? — запитал го рицарят. — Какво искаш?
— Дай ми меча си! — викнал още по-заплашително великанът.
Безстрашният рицар се замислил. Той не се уплашил от крясъка на исполина. Ала как може рицар да си даде меча, преди да се е бил с който му го иска и да е победен? Да си даде меча някому — би значело да се признае по-слаб от него и готов да изпълнява заповедите му. Той се поколебал. Но пък, от друга страна, нали бил обещал на лебеда, че ще даде на оногова, който се яви в костения замък, всичко, което му поиска?
Додето мълчел и мислел, великанът викнал още веднъж, сега вече по-тихо:
— Дай ми меча си, ако ми мислиш доброто.
И додето казвал това, ръстът му се смалил. Той бил пак исполин, само че не толкова висок и малко по-тънък. Ала рицарят все още се двоумял какво да направи. Той понечил да изтегли меча, но го тикнал отново в ножницата.
Тогава исполинът рекъл за трети път, съвсем кротко, както говори приятел на приятел:
— Моля ти се, дай ми меча си, ако искаш да ми помогнеш.
И при тия думи той се смалил дотолкова, че се изравнил по снага с рицаря. Той и по черти на лицето заприличал доста на него, само че бил черен.
Погледнал го Безстрашният рицар и познал в негово лице сина си. Но само едно не можел да разбере: защо е черен. Той си изтеглил меча и му го дал.
Тогава черният юнак забил меча в извора чак до дръжката. Водата се сгъстила, та станала като стъкло. Той хванал меча и почнал да го върти в гъстата течност, докато се образувала голяма фуния. После го извадил и подал на рицаря. А водата взела да се смъква надолу с голям шум, като че ли пада в бездна. Малко след това от водата не останала и следа; вместо извор се показала витлообразна стълба, която водела някъде надолу.
Момите се затекли и почнали бързо да се спущат по стълбата. След тях припнали овните. А после и ония хора, които били излезли от извора, се изгубили надолу, по стълбата. Последен слязъл черният юнак.
Безстрашният рицар не знаел да последва ли тия хора, или да се върне. Но като си спомнил, че поръчал на оръженосеца си да го чака, излязъл от замъка — яхнал коня и потеглил надолу, по планината. Когато се обърнал назад, видял, че костеният замък вече е изчезнал.
Рицарят се прибрал в хижата късно. Оръженосецът седял на прага, гладен и уморен. Той бил хапнал само две-три шепи ягоди, които успял да набере в гората.
— Е, как прекара? — запитал го рицарят.
— Тук е опасно място — отвърнал оръженосецът. — Снощи, както бях легнал, дойде една страшно грозна баба, облечена в черни дрехи. Аз се престорих на заспал. Тя не каза нищо. Седна до огнището да се грее. След малко влезе пък един черен великан — толкова голям, че трябваше да се сгъне на четири, за да се побере в хижата. Тръпки ме побиха, като го видях. Той се сви и легна тъй, че главата му беше пред огнището, а краката — вън от хижата. После взеха да си приказват.
— А какво си приказваха?
— Тя рече: „Баща ти е тръгнал. Ще му поискаш меча“ Той каза: „Няма да го даде.“ Тя рече тогава: „Ако не го даде, сърце да го изяде!“ А той каза: „Недей кле баща ми! Той ми е баща и ме търси толкова години да ме отърве от магията.“ После бабата рече: „Майка ти постъпи зле с нас. Мене прокле — от момиче да се превърна на вещица, а тебе — от млад юнак на черен великан. Тя се уплаши, че ти ще поискаш да се ожениш за мене.“ А исполинът каза: „Тя видя, че аз те погледнах, когато баща ми те питаше отде се излиза из града.“ Поседяха тъй дълго, помълчаха, па най-сетне бабата стана да си върви. И великанът подир нея. Отвън си казаха още нещо, но не можах да разбера какво говориха.