Емхир се приближи към перилата на терасата. Девойката — в съответствие с етикета — се придържаше на крачка зад него. Той направи нетърпелив жест, карайки я да се приближи.
Мълча дълго, облегнал се с двете си ръце на перилата, като се вглеждаше в хълма и покриващите го вечнозелени тисове, рязко контрастиращи с варовиковата белота на скалистите склонове. Проблясваше реката — лента от разтопено сребро, виеща се по дъното на котловината.
Във въздуха се усещаше пролетта.
— Твърде рядко идвам тук — подхвърли Емхир.
Девойката мълчеше.
— Твърде рядко идвам тук — повтори той, обръщайки се към нея. — А това място е красиво и изпълнено с покой. Красива местност… Съгласна ли си с мен?
— Да, Ваше Императорско Величество.
— Във въздуха се усеща пролетта. Прав ли съм?
— Да, Ваше Императорско Величество.
Отдолу, от площада пред двореца, се носеше пеене, нарушавано от тропане и звънтене на копита. Ескортът, уведомен за това, че императорът се кани да си тръгне, спешно се приготвяше за път. Емхир помнеше, че сред гвардейците има един, който обича да пее. Често. И независимо от обстоятелствата.
— Хубава балада — каза Емхир замислено, докосвайки с пръсти тежкото златно императорско колие.
— Хубава е, Ваше Императорско Величество. „Ватие ме уверява, че вече е по следите на Вилгефорц. Че намирането на магьосника е въпрос на броени дни, най-много седмици. Ще отсекат главата на предателя и ще доведат в Нилфгард истинската Цирила, кралицата на Цинтра. А преди това да стане, трябва да се направи нещо с двойничката.“
— Вдигни глава.
Тя се подчини.
— Имаш ли някакви желания? — попита той изненадващо рязко. — Оплаквания? Молби?
— Не, Ваше Императорско Величество.
— Наистина ли? Това е интересно. Е, аз не мога да заповядам да имаш такива. Вдигни глава, както приляга на една принцеса. Стела те е научила на добри маниери, нали?
— Да, Ваше Императорско Величество.
„Наистина, добре са я обучили — помисли си той. — Първо Риенс, после Стела. Накарали са я да изучи както трябва ролята и репликите, вероятно заплашвайки я, че ако сбърка, ще си плати с изтезания и смърт. Предупредили са я, че й предстои да играе пред сурова аудитория, която не прощава грешките. Пред страшния Емхир вар Емрейс, императора на Нилфгард.“
— Как се казваш? — попита той рязко.
— Цирила Фиона Елен Рианон.
— Истинското ти име.
— Цирила Фиона…
— Не изпитвай търпението ми. Името ти!
— Цирила… — Гласът на девойката трепереше. — Фиона…
— Достатъчно, в името на Великото слънце! — процеди той през стиснатите си зъби. — Достатъчно!
Девойката изсмърка шумно. В нарушение на етикета. Устните й трепереха, но етикетът не забраняваше това.
— Успокой се — каза той тихо, почти меко. — От какво се боиш? Срамуваш се от собственото си име? Страхуваш се да си го признаеш? Ако питам, то е само защото бих искал да мога да те наричам с истинското ти име. Но за целта трябва да знам как звучи то.
— Никак — отговори девойката, а огромните й очи заблестяха като отразяващи пламък изумруди. — Защото това не е никакво име, Ваше Императорско Величество. Име точно като за някой, който е никой. Докато съм Цирила Фиона, означавам нещо… Дотогава, докато…
Гласът й замлъкна толкова рязко, че тя неволно се хвана за гърлото, сякаш на него имаше не колие, а душеща я гарота. Емхир продължаваше да я гледа изпитателно, и все така одобряваше действията на Стела Конгрев. Но едновременно с това изпитваше озлобление. Неоправдано озлобление. И може би заради това толкова силно.
„Какво искам от това дете? — мислеше си той, усещайки как злобата го изпълва, как кипи и се пени като супа в котел. — Какво искам от дете, което…“
— Знай, че нямам нищо общо с твоето похищение, момиче — изрече той неочаквано рязко за самия себе си. — Нямам нищо общо с отвличането ти. Не съм давал такива заповеди. Измамиха ме…
Беше бесен на себе си, осъзнаваше, че извършва грешка. Отдавна трябваше да е приключил разговора, трябваше да го е приключил надменно, властно, страшно, по императорски. Трябваше да забрави за девойката и зелените й очи. Та тази девойка не съществуваше. Тя беше двойник. Имитация. Нямаше дори име. Беше никой. А императорите не молят за извинение, не се разкайват пред някой, който…
— Прости ми — каза той, и тези чужди за него думи неприятно прилепнаха към устните му. — Извърших грешка. Да, аз съм виновен за случилото се. Имам вина. Но ти давам думата си, че нищо не те заплашва. Повече няма да ти се случи нищо лошо. Никакви несправедливости, никакви унижения, никакви неприятности. Не бива да се боиш.