Може би това беше шансът й на спасение? Скок във времето?
Реши да опита. Пламтящият град, например, не можеше да гори вечно. А ако тя попаднеше там преди пожара? Или след него?
Попадна точно насред пожара, като опърли веждите и миглите си и предизвика ужасна уплаха сред бягащите от огъня хора.
Веднага избяга в приятното калуново поле. „Май по-добре да не рискувам така — помисли си тя. — Кой знае какво може да се случи? С местата ми се получава по-добре, значи ще се придържам към местата. Ще се опитам да попадна в познати места, такива, които помня, и такива, които предизвикват у мен приятни асоциации.“
Започна с храма на Мелителе, представяйки си портата, сградата, парка, работилниците, общежитията на послушничките, стаята, в която живееха двете с Йенефер. Съсредоточи се, притискайки юмруци към слепоочията си, извиквайки в паметта си лицата на Ненеке, Еурнейд, Кати, Йола Втора.
Нищо не се получи. Попадна в някакви мъгливи и гъмжащи от насекоми мочурища, изпълнени със свистенето на костенурки й квакането на жаби.
Опита подред — с не по-добър резултат — Каер Морхен, островите Скелиге, банката в Горс Велен, в която работеше Фабио Сахс. Отказа се от Цинтра — знаеше, че градът е превзет от нилфгардците. Вместо това се опита да попадне във Визима, града, в който някога двете с Йенефер бяха правили покупки.
Архениус Кранц, учен, алхимик, астроном и астролог, се въртеше върху твърдото столче, притиснал око към окуляра на телескопа. Кометата от първа величина, която се виждаше от близо седмица на небето, заслужаваше да се наблюдава и изследва. Архениус Кранц знаеше, че такава комета — с огнена червена опашка — обикновено предвещава големи войни, пожари и кланета. Наистина, сега кометата беше малко позакъсняла, тъй като войната с Нилфгард беше в пълния си ход, а пожарите и кланетата можеха да се предскажат и без никаква комета, защото не минаваше и ден без тях. Познавайки отлично движението на небесните сфери, Архениус Кранц все пак се надяваше да изчисли кога, след колко години или векове кометата ще се появи отново, предвещавайки поредната война, за която някой осведомен би могъл да се подготви по-добре, отколкото за сегашната.
Астрономът се изправи, потърка задника си и тръгна да облекчи пикочния си мехур. От терасата, през парапета. Той винаги пикаеше през терасата право върху лехата божури, без да му пука за забележките на икономката. Клозетът беше твърде далеч, да ходи дотам беше загуба на ценно време, а нито един уважаващ себе си учен не може да си позволява подобно нещо.
Застана при парапета, разкопча панталоните си, гледайки отразяващите се във водата светлинки на Визима. Въздъхна с облекчение и вдигна поглед към звездите.
„Звездите и съзвездията — помисли си той. — Снежната кралица, Седемте козлета, Стомната. Според някои теории това не са никакви блещукащи светлинки, а светове. Други светове. Светове, от които ни разделя време и пространство… Дълбоко вярвам, че някога ще бъдат възможни пътешествията до тези други светове, до тези други времена и пространства. Да, със сигурност това някога ще стане възможно. Ще се намери как. Но за целта е необходим напълно нов начин на мислене, нова живителна идея, която да разкъса сдържащия я в момента твърд корсет, наричащ се рационално познание…“
„Ах — мислеше си той, докато подскачаше. — Ако може само да се случи… Да ми дойде някакво озарение, да попадна на следа! Само един, неповторим шанс…“
Долу, под терасата, нещо светна, нощната тишина се разкъса и от блясъка се появи кон. С ездач на гърба си. Девойка.
— Добър вечер — поздрави го учтиво девойката. — Извинявайте, ако моментът е неподходящ. Мога ли да узная кое е това място? И в кое време?
Архениус Кранц преглътна, отвори уста и избоботи нещо.
— Мястото — повтори търпеливо и ясно девойката. — И времето.
— Аа-а… Такова… Ъъъ…
Конят изпръхтя. Девойката въздъхна.
— Е, вероятно отново не съм попаднала където трябва. Не на точното място. Не в точното време. Но отговори ми, човече! Поне с една разбираема дума. Нали не може да съм попаднала в свят, в който хората са изгубили способността да говорят членоразделно!
— Ъъъ…
— Една думичка…
— Хъ-ъ-ъ…
— Ох, да те вземат мътните, дръвнико — каза девойката.
И изчезна. Заедно с коня.
Архениус Кранц затвори устата си. Постоя малко до парапета, вглеждайки се в нощта, в езерото и в отразяващите се в него далечни светлинки на Визима. После си закопча панталоните и се върна към телескопа.
Кометата бързо напускаше небето. Трябваше да я наблюдава, без да я изпуска от полезрението. Да следи, докато не изчезне в просторите на космоса. Това беше шанс, а учените не бива да пропускат шансовете си.