„А може би да опитам по друг начин — помисли си тя, гледайки двете луни над калуновото поле, които сега имаха вид на сърпове, единият по-малък, другият — по-голям и не толкова сърповиден. — Може би не трябва да си представям места и лица, а силно да го поискам… Много силно, с всички сили…
Защо да не опитам?
Гералт. Искам при Гералт. Много искам при Гералт.“
— О, не! — извика тя. — Къде попаднах, да го вземат мътните!
Келпи, издишвайки кълба пара от ноздрите си и пристъпвайки със заритите в сняг крака, потвърди, че и тя си мисли същото.
Виелицата свистеше и виеше, ослепяваше, острите иглички на снега бодяха дланите и бузите. Мразът проникваше отвсякъде, хапеше ставите й като вълк. Цири трепереше, свивайки рамене и криейки шия зад тънката и неспособна да я предпази от студа вдигната яка.
Отляво и отдясно се издигаха величествени скали, сиви каменни монументи, чиито върхове се губеха някъде високо горе в мъглата и виелицата. На дъното на долината ревеше бърза, пълноводна река, гъста от снега и късовете лед. Навсякъде наоколо беше бяло. И студено.
„Ето всичко, на което съм способна — помисли си Цири, усещайки как носът й замръзва. — Ето я цялата ми Сила. Страхотна Господарка на световете, няма що! Исках да попадна при Гералт, а попаднах насред някаква пустош, зима и виелица.“
— Хайде, Келпи, давай, движи се, че ще замръзнеш. — Тя хвана юздата с безчувствените си от студа пръсти. — Напред, напред, кобилке. Знам, че това изобщо не е мястото, което ми трябва. Сега ще се измъкнем оттук, сега ще се върнем в нашето топло калуново поле. Но трябва да се съсредоточа, а това изисква време. Затова се движи. Хайде, напред!
Келпи издиша пара през ноздрите си.
Вихърът бушуваше, снегът прилепваше към лицето й, стопяваше се върху миглите й. Мразовитата фъртуна виеше и свистеше.
— Гледайте! — извика Ангулеме, опитвайки се да надвика вихъра. — Гледайте там! Там има следи! Някой е минал оттам с кон!
— Какво? — Гералт смъкна шала, с който беше омотал главата си, за да не му замръзнат ушите. — Какво каза, Ангулеме?
— Следи! Следи от кон!
— Че откъде може да се е взел кон тук? — На Кахир също му се налагаше да крещи, виелицата се засилваше, река Сансретур сякаш шумеше все по-силно. — Откъде може да се е взел?
— Вижте сами!
— Наистина — подхвърли вампирът, единственият от компанията, който не се беше вкочанил, защото явно не беше особено чувствителен нито към ниски, нито към високи температури. — Следи. Но дали са конски?
— Невъзможно е да са конски. — Кахир силно потърка бузите и носа си. — Не и в тази пустош. Следите са оставени от някое диво животно. Най-вероятно муфлон.
— Ти си муфлон! — извика Ангулеме. — Щом съм казала, че е кон, значи е кон!
Милва, както винаги, предпочете практиката пред теорията. Скочи от седлото, наведе се и бутна на тила си калпака от лисича кожа.
— Сополанката има право — обяви тя след малко. — Това е кон. Може би дори подкован, но е трудно да се каже, виелицата заличава следите. Тръгнал е нататък, към това дере.
— Ха! — Ангулеме изпляска силно с ръце. — Знаех си! Някой живее тук. Наблизо! Да тръгнем по следите, може би ще стигнем до някаква колиба и ще ни пуснат да се стоплим? А може би и ще ни нагостят?
— Несъмнено — изрече неодобрително Кахир. — Най-вероятно със стрела от арбалет.
— По-умно ще е да се придържаме към плана и към реката — отсъди с тона си на всезнайко Регис. — Тогава няма опасност да се заблудим. А в долината на Сансретур трябва да има траперска фактория, там ще ни нагостят с много по-голяма вероятност.
— Гералт? Ти какво ще кажеш?
Вещерът мълчеше, без да откъсва поглед от въртящите се във виелицата снежинки.
— Тръгваме по следите — каза той най-накрая.
— Наистина… — започна вампирът, но Гералт не му даде да довърши.
— Подир следите от копита! Напред!
Пришпориха конете, но не стигнаха далеч. Навлязоха на не повече от четвърт стаяния в дерето.
— Край — отбеляза Ангулеме, гледайки гладкия и девствено чист сняг. — Имаше ги — сега ги няма. Като в елфически цирк.
— А сега, вещерю? — Кахир се обърна в седлото. — Следите свършиха. Заличени са.
— Не са заличени — възрази Милва. — Тук, в дерето, е завет.
— Тогава какво е станало с коня?
Стрелкинята сви рамене, наведе се в седлото, свивайки глава между раменете си.
— Къде се е дянал конят? — не се предаваше Кахир. — Изчезнал е? Отлетял? А може би просто ни се е сторило? Гералт? Какво ще кажеш?
Виелицата навлезе в дерето, разфуча се, замята снежинки.
— Защо ни каза да вървим по тези следи, Гералт? — попита вампирът.