— Не знам — призна си вещерът след кратко мълчание. — Нещо… Някакво усещане. Нещо ме подтикна. Няма значение какво. Ти беше прав, Регис. Връщаме се при Сансретур и ще се придържаме към реката, без да се отдалечаваме от нея и да се отклоняваме встрани, защото това може да завърши зле. Ако се вярва на Рейнар, истинската зима и отвратително време ни очакват едва в прохода Малхеур. Когато се доберем дотам, трябва да сме в пълните си сили. Не стойте така, връщаме се.
— Без да си изясним какво е станало с тайнствения кон?
— Какво има да си изясняваме? — подхвърли горчиво вещерът. — Следите са се заличили, това е всичко. Впрочем, може наистина да е било муфлон.
Милва го погледна странно, но се въздържа от коментари.
Когато се върнаха при реката, следите вече ги нямаше и там, затрупани с мокър сняг. В калаеносивия поток на Сансретур плуваше гъста киша, въртяха се ледени късове.
— Трябва да ви кажа нещо — обади се Ангулеме. — Но обещайте, че няма да ми се смеете.
Те се обърнаха. С нахлупената върху ушите шапка с пискюл, със зачервените си от студа бузи и нос, облечена с безформен кожух, момичето изглеждаше смешно, като дундест коболд.
— Ще ви кажа нещо за тези следи. Когато бях в ханзата на Славея, останалите разправяха, че зимно време през проходите препуска на омагьосан сив кон Краля на Планините, господар на ледените демони. Срещата с него е сигурна смърт. Какво ще кажеш, Гералт? Възможно ли е…
— Всичко е възможно — прекъсна я той. — Да тръгваме, дружина! Чака ни проходът Малхеур.
Снеговалежът се усилваше, вятърът духаше, вихърът свистеше и виеше с гласовете на ледени демони.
Цири веднага осъзна, че калуновото поле, в което попадна, не е същото онова калуново поле. И без да чака вечерта беше ясно, че няма да види две луни тук.
Гората, по чийто край вървеше, беше също толкова дива и непроходима, но все пак имаше разлики. Тук например, имаше доста повече брези и доста по-малко букове. Там не се виждаха или чуваха птици, тук гъмжеше от тях. Там между калуновите храсти се виждаха само пясък и мъх, а тук имаше зелен плаунов килим. Дори отскачащите изпод копитата на Келпи морски кончета бяха някак различни. По-обикновени. А после…
Сърцето й се разтуптя по-силно. Тя видя пътечка, занемарена и обрасла, водеща към горските гъсталаци.
Цири се вгледа внимателно и се убеди, че странната пътечка не продължава сред калуновите храсти, а стига дотук. Че не води към гората, а излиза от нея. Без да му мисли много-много, тя сръга с пети хълбоците на кобилата и навлезе между дърветата. „Ще яздя до пладне — помисли си тя. — Ако не се натъкна на нищо до пладне, ще се върна и ще поема в противоположната посока, през калуновото поле.“
Яздеше бавно под свода от короните на дървета, внимателно оглеждайки се в двете посоки, стараейки се да не пропусне нещо важно. Благодарение на това не пропусна да види стареца, който се появи иззад един дъб.
Старецът, нисък, но не и прегърбен, беше облечен с ленена риза и панталони от същата тъкан. Беше обут с огромни смешни цървули от лико. В едната си ръка държеше суха тояжка, а в другата — върбова кошница. Цири не можа да разгледа добре лицето му — то беше скрито зад раздърпана сламена шапка с увиснала периферия, изпод която стърчаха изгорял от слънцето нос и сива сплетена брада.
— Не се бой — каза тя. — Няма да ти направя нищо лошо.
Сивобрадият пристъпи от цървул на цървул и свали шапката. Лицето му се оказа кръгло, осеяно със старчески петна, но бодро и не много сбръчкано, с редки вежди, с мъничка и хлътнала брадичка. Дългата му сива коса беше сплетена в плитка на тила, темето му беше абсолютно голо, лъскаво и зеленикаво като диня.
Тя видя, че старецът гледа към меча й, към подаващата се над рамото й ръкохватка.
— Не се бой — повтори тя.
— Хей, хей — възкликна той, леко фъфлейки. — Хей, хей, госпожице. Горският дядо не се бои. Той не е от плашливите, о, не.
Усмихна се. Зъбите му бяха големи, силно издадени напред заради неправилната захапка и хлътналата челюст. Ето защо фъфлеше така.
— Горският дядо не се бои от пътниците — повтори той. — Дори и от разбойниците. Горският дядо е беден. Горският дядо е спокоен, не се кара с никого. Хей!
Усмихна се отново. Когато се усмихваше, се създаваше впечатлението, че има само горни зъби.
— А ти, госпожице, не се ли боиш от Горския дядо?
Цири се изсмя.
— Представи си, не. Аз също не съм от плашливите.
— Хей, хей, хей. Гледай ти!
Той пристъпи към нея. Келпи изпръхтя. Цири дръпна юздата.
— Кобилата не обича чужди хора — предупреди го тя. — Може да те ухапе.
— Хей, хей. Горския дядо знае. Лоша, неучтива кобила. А интересно откъде идвате, госпожице? И накъде сте тръгнала?