— Ясно.
— По-малко светлина в северното полукълбо означава по-продължително задържане на снега. Белият и блестящ сняг отразява слънчевите лъчи, температурата спада още повече. Благодарение на това снегът се задържа още повече, на все по-големи територии изобщо не се разтапя или се разтапя за съвсем кратко. Колкото повече сняг има, толкова повече не се разтапя изобщо и толкова по-голяма площ заема.
— Разбрах.
— Снегът вали, вали, вали и е все повече. Забележи, заедно с морските течения от юг пристигат маси от топъл въздух, които се събират над замразеното северно полукълбо. Топлият въздух се кондензира и пада във вид на сняг. Колкото по-големи са температурните разлики, толкова по-обилни са снеговалежите. Колкото по-обилни са снеговалежите, толкова повече бял, неразтапящ се сняг има. И е толкова по-студено. А колкото по-студено е, толкова по-големи са температурните разлики и е по-обилно кондензирането на влага, съдържаща се във въздушните маси.
— Разбрах.
— Снежната покривка става толкова тежка, че се превръща в пресован лед. Ледник. Върху който, както вече знаем, продължава да пада сняг, което го уплътнява още повече. Ледникът расте, той не само става по-дебел, но и се разширява встрани, покривайки по-големи територии. Белите пространства…
— … отразяват слънчевите лъчи — кимна Кондвирамурс. — Студено, студено, още по-студено. Белият студ, предсказан от Итлина. Но възможен ли е катаклизъм? Наистина ли има опасност ледът, който винаги си лежи на север, да започне да се движи на юг и да покрие всичко? С каква скорост нараства ледената шапка на полюса? С какви темпове?
— Както сигурно знаеш — каза Нимуе, загледана в езерото, — единственото незамръзващо пристанище в залива Пракседа е Пойнт Ванис.
— Знам.
— Обогати си знанията: преди сто години не е замръзвало нито едно от пристанищата на Залива. Преди сто години — за това има доста свидетелства — в Талгар са отглеждали краставици и тикви, а в Каингорн — слънчоглед и лупина. Сега не ги отглеждат, защото не е възможно — там просто е твърде студено. А знаеш ли, че в Каедвен е имало лозя? Наистина, тамошните вина не са били сред най-хубавите, за което свидетелстват ниските им цени, отбелязани в запазилите се документи. Но въпреки това каедвенските поети са ги възпявали. Сега в Каедвен изобщо няма лози. Защото сегашните зими са доста по-студени от някогашните, а силният студ убива лозите. Не просто забавя вегетацията, а просто ги убива. Унищожава ги.
— Разбирам.
— Да… — замисли се Нимуе. — Какво още да добавя? Освен че в Талгар снегът пада в средата на ноември и се придвижва на юг със скорост над петдесет мили в денонощие? Че в края на декември — началото на януари се случва да има виелици при Алба, където само преди сто години снегът е бил сензация? А това, че топенето на снеговете и на ледената покривка на езерата става през април, се знае от всяко дете. И всяко дете се чуди защо този месец се нарича „цветен“41. Ти не си ли се учудвала?
— Не особено — призна си Кондвирамурс. — Защото при нас, във Виковаро, не казваме „цветен“, а „лъжецвят“, или на елфически — Birke. Но разбирам какво имаш предвид. Наименованията на месеците са дошли от древни времена, когато през април наистина всичко е цъфтяло…
— Тези древни времена са само преди сто — сто и двайсет години. Това е почти вчера, момиче. Итлина е била абсолютно права. Нейното предсказание се изпълнява. Светът ще загине под слоеве лед. Цивилизацията ще загине по вина на Разрушителката, която е можела да открие път за спасение. Но както се знае от легендата, не го е направила.
— По причини, които легендата премълчава. Или обяснява с помощта на мъгливо и наивно морализиране.
— Това е вярно. Но фактът си остава факт. Белият студ е факт. Цивилизацията на северното полукълбо е обречена на гибел. Тя ще загине под разрастващия се ледник, под вечен сняг и мраз. Но не бива да се паникьосваме, защото разполагаме с още време, преди това да се случи.
Слънцето залезе изцяло, ослепителният отблясък изчезна от повърхността на езерото. Върху водата се спусна пътека от по-мека, щадяща очите светлина. Над кулата Inis Vitre изгря луната, ярка като пречупен на две златен талер.
— Колко време? — попита Кондвирамурс. — Колко ще продължи това според теб? Тоест, с колко време разполагаме?
— Много.
— Колко, Нимуе?
— Около три хиляди години.
В езерото, на лодката, Краля Рибар изпляска с веслото и изруга. Кондвирамурс въздъхна шумно.