— Малко ме поуспокои — каза тя след кратко мълчание. — Но само малко.
Следващото място се оказа едно от най-противните, които Цири беше посещавала — безспорно влизаше в първата десетка, и то в началото й.
Това беше пристанище, пристанищен канал — тя виждаше лодки и галери при кейовете и пристаните, виждаше гора от мачти, виждаше платна, тежко увиснали в неподвижния въздух. Наоколо пълзеше и се кълбеше смрадлив дим.
Той се носеше иззад порутените къщурки, наредени до канала. Оттам долиташе и силен детски плач.
Келпи запръхтя, силно тръсна муцуна, отстъпи, кънтейки с копита по паважа. Цири погледна надолу и видя мъртви плъхове. Те бяха пръснати навсякъде. Умрели в мъчения гризачи с бледорозови лапички.
„Нещо тук не е наред — помисли си тя, чувствайки как я обзема ужас. — Нещо тук не е както трябва. Трябва да бягам оттук. Колкото се може по-бързо!“
Под окичения с мрежи и въжета стълб седеше мъж с разкъсана риза и наведена към рамото си глава. На няколко крачки от него лежеше втори. Не приличаха на спящи. Дори не трепнаха, когато подковите на Келпи загракаха по камъните съвсем близо до тях. Цири наведе глава, минавайки под висящите от въжетата парцали, от които се носеше кисела смрад.
На вратите на една от съборетините се виждаше кръст, нарисуван с тебешир или бяла боя. Иззад покрива се вдигаше черен дим. Детето продължаваше да плаче, някой в далечината крещеше, наблизо някой кашляше и хриптеше. Виеше куче.
Цири усети как нещо пълзи по ръката й. Погледна.
Ръката й беше осеяна с черни бълхи.
Изпищя с цяло гърло. Тресейки се от ужас и отвращение, започна да размахва ръце и рязко да ги тресе. Изплашената Келпи хукна в галоп. Цири едва не падна от седлото. Стискайки кобилата с бедрата си, тя с двете си ръце чешеше и дърпаше косите си, тръскаше куртката и ризата си. Келпи влетя в обгърната от дим улица. Цири изкрещя от ужас.
Преминаваше през пъкъла, през преизподнята, през най-кошмарния от всички кошмари. Между къщи, отбелязани с бели кръстове. Между тлеещи купчини парцали. Между мъртъвци, лежащи поединично, и между такива, натрупани на купчини, един върху друг. И между живи — окъсани, полуголи привидения с хлътнали от болка устни, пълзящи в изпражнения, крещящи на език, който тя не разбираше, протягащи към нея измършавелите си, покрити с ужасни кървави гнойни рани ръце.
Да се махам! Да се махам оттук!
Дори в черното небитие на архипелага от места Цири още дълго време усещаше този дим и смрад.
Следващото място също беше пристанище. Тук също имаше кейове, имаше укрепен с колове канал, а в него — корабчета, баркаси, шхуни, лодки, а над тях — гора от мачти. Но тук, на това място, над мачтите весело подвикваха чайки, а миризмите бяха познати и привични: мокро дърво, смола, море и риба в трите й основни варианти: прясна, развалена и пържена.
На борда на най-близкото корабче се ругаеха двама мъже, стараейки се да се надвикат с възбудени гласове. Тя разбираше какво си говорят. Ставаше въпрос за цената на херингата.
Наблизо имаше кръчма и от отворените й врати се носеше миризма на спарено и на бира, чуваха се гласове, звънтене, смях. Някой пееше неприлична песничка, повтаряйки постоянно един и същ куплет:
Разбра къде се е озовала. Още преди да прочете на кърмата на един от галеасите: „Evall Muire“. И името на пристанището: Baccalá. Знаеше къде се намира.
В Нилфгард.
Тя избяга преди някой да успее да й обърне внимание.
Но преди да успее да се гмурне в нищото, последната бълха от пълзящите по нея на предишното място, която беше преживяла пътешествието във времето и пространството, стаила се в една от гънките на куртката, с дълъг скок се приземи върху кея на пристанището.
Още същата вечер бълхата се засели в изтънялата козина на един плъх, стар самец, ветеран от множество битки, за което свидетелстваше липсващото му ухо, отхапано до самия череп. Същата вечер бълхата и плъхът преминаха на един кораб. А още на следващата сутрин тръгнаха на път. На стар тримачтов търговски кораб, занемарен и страшно мръсен.
Корабът се казваше „Катриона“. На това име му беше отсъдено да влезе в историята. Но тогава все още никой не знаеше нищо за това.
Следващото място — макар че беше трудно да се повярва — порази Цири с наистина идилична картина. Край спокойна ленива река, носеща се между наведени над нея брези, елши и дъбове, съвсем до моста, свързващ двата бряга с изящна каменна дъга, сред слезови стръкове, се намираше заобиколена от тръстика кръчма, обвита от дива лоза, бръшлян и пълзящ грах. Над входа се поклащаше табелка с позлатени букви. Букви, напълно непознати за Цири. Но на табелката имаше и съвсем удачно изображение на котка, така че тя предположи, че кръчмата се казва „При черната котка“.