Носещият се отвътре аромат на храна я притегляше като магнит. Тя не се колеба дълго. Намести меча на гърба си и влезе.
Вътре беше полупразно, само на една от масите седяха трима мъже. Селяни на вид. Дори не я погледнаха. Цири седна в ъгъла, с гръб към стената.
Кръчмарката, пълна жена с чиста престилка и остро боне, се приближи и я попита нещо. Гласът й звучеше необичайно звънко, но мелодично. Цири посочи с пръст отворената си уста, потупа се по корема, после отряза от куртката си едно от сребърните копчета и го сложи на масата. Виждайки учудения поглед на жената, тя посегна към второ копче, но кръчмарката я спря с движение на ръката и леко съскащи, но приятно звучащи думи.
Еквивалентът на копчето се оказа чиния с гъста чорба, глинено гърне с боб и пушен бекон, хляб и чаша разредено вино. Докато поглъщаше първата лъжица, Цири си помисли, че ще се разплаче. Но успя да се сдържи. Ядеше бавно. Наслаждаваше се на храната.
Кръчмарката се приближи и я попита нещо със звънливия си глас, допирайки буза до събраните си длани. Ще остане ли за през нощта?
— Не знам — отвърна Цири. — Възможно е. Във всеки случай благодаря за предложението.
Жената се усмихна и тръгна към кухнята.
Цири разкопча колана си и се облегна на стената. Замисли се какво да прави по-нататък. Мястото — особено в сравнение с няколкото предишни — беше приятно, предизвикваше у нея желание да остане по-дълго. Но тя знаеше, че излишната доверчивост можеше да се окаже опасна, а непредпазливостта — пагубна.
Една черна котка, същата като тази на табелата, се появи незнайно откъде, потърка се в глезена й, превивайки гръб. Цири я погали, котката деликатно отърка глава в дланта й, после седна и се зае да ближе корема си. Цири гледаше.
Тя видя Яре, седнал до някакъв огън в компанията на неприятни на вид дрипльовци. Всички ядяха нещо, наподобяващо парчета въглен.
— Яре?
— Така трябва — каза момчето, гледайки в пламъците на огъня. — Четох за това в „История на войните“, труд на маршал Пелиграм. Така трябва, когато родината е в опасност.
— Какво трябва? Да се ядат въглени?
— Да. Точно така. Майката Родина ме зове. А отчасти от лични подбуди.
— Цири, не спи на седлото — казва Йенефер. — Пристигаме.
По къщите на града, в който пристигат, на всички врати и порти се виждат големи кръстове, нарисувани с тебешир или бяла боя. Вие се плътен и вонящ дим, дим от клади, на които се изгарят трупове. Йенефер, изглежда, не забелязва това.
— Трябва да се направя красива.
Пред лицето й, над ушите на коня, виси огледалце. Гребенът танцува във въздуха, реши черните й къдрици. Йенефер действа само с магия, без да използва ръцете си, защото…
Защото ръцете й са буци от засъхнала кръв.
— Мамичко! Какво са направили с теб?
— Стани, момиче — казва Коен. — Превъзмогни болката и се качи на гребена! Иначе ще започнеш да се страхуваш. До края на живота си ли искаш да умираш от страх?
Жълтите му очи пламтят с лоша светлина. Той се прозява. Острите му зъбки блестят в бяло. Това изобщо не е Коен. Това е котка. Черна котка…
Марширува дълга много мили колона от войници, над тях се люлее и вълнува гора от пики, развява се море от хоругви. Яре също марширува, на главата му има кръгъл шлем, на рамото му пика, толкова дълга, че му се налага да я държи здраво с двете си ръце, иначе тя ще го катурне. Бият барабани, свирят тръби и буботят гласовете на пеещите войници. Над колоната грачат гарги. Множество гарги…
Бряг на езеро, на брега — шапки от пяна, изхвърлена изгнила тръстика. В езерото има остров. Кула. С назъбени бойници. Над нея се вижда тъмносиньо вечерно небе, свети луна — като блестящ, счупен на две талер. На терасата в кресла седят две жени, загърнати с кожухчета. Мъж в лодка…
Огледало и гоблен.
Цири вдига глава. Срещу нея на масата седи Ередин Бреак Глас.
— Не може да не знаеш — казва той, усмихвайки се и погазвайки равните си зъби, — че само отлагаш неизбежното. Ти си наша и ще се доберем до теб.
— Как ли пък не!
— Ще се върнеш при нас. Ще се помотаеш из местата и времената, после ще се натъкнеш на Спиралата, а там ще ни паднеш в ръцете. Вече никога няма да се върнеш в своя свят и в своето време. Впрочем, и без това вече е късно. Няма при кого да се върнеш. Хората, които си познавала, отдавна са умрели, гробовете им са обрасли с бурени и са занемарени. Имената им са забравени. Впрочем, и твоето също.
— Лъжеш! Не ти вярвам!
— Вярванията ти са си твоя лична работа. Повтарям: скоро ще се натъкнеш на Спиралата, а аз вече ще те чакам там. Нали ти тайно желаеш това, me elaine luned.