— Войнствен народ са джуджетата — потвърди Мелфи. — В Еландер един от тях като ме удари по ухото на Саовине, главата ми кънтя чак до Юле.
— Отрядът на джуджетата е последен в колоната — каза ландскнехтът, засланяйки очите си с длан. — Край на парада. Сега пътят ще се освободи. Да се приготвяме и да тръгваме, защото скоро ще стане пладне.
— Толкова военни са тръгнали на юг — каза търговецът на амулети и лекове, — че несъмнено ще бъде голяма война. Големи нещастия очакват хората! А пък армията ще претърпи големи бедствия. Хиляди ще погинат от меч и пожари. Да вземем, господа, тази комета с червената огнена опашка, която всяка нощ се вижда на небето. Ако опашката на кометата е синя или бледосиня, това е предзнаменование за зимни болести, трески и простуди, а също така за водни бедствия като наводнения, бури или порои. Червеният цвят показва, че ще има кръв и огън, а също така желязо, което се ражда от огъня. Страшни, страшни нещастия очакват хората! Ще има големи погроми и кланета. Както е казано в онова пророчество: ще лежат труповете на камари, дванайсет лакти високи, по опустошената земя ще бродят вълци, а човек ще целува на другите хора следите… Горко ни!
— Защо на нас? — прекъсна го студено ландскнехтът. — Кометата лети високо, от Нилфгард също я виждат, да не говорим за долината на Ина, откъдето, казват, настъпва Мено Коехорн. Черните също гледат към небето и виждат кометата. Защо да не приемем, че тя пророкува поражение не на нас, а на тях? Че техните трупове ще лежат на камари?
— Точно така! — подкрепи го вторият ландскнехт. — Това ги очаква Черните!
— Много хитро го съобразихте, господа.
— Че как!
Прекосиха заобикалящите Визима гори, излязоха на ливадите и пасищата. Тук пасяха цели стада коне, най-различни — кавалерийски, ездитни, впрегатни — за карети или за тежки каруци. Както обикновено през март, из ливадите нямаше кой знае колко трева, но се виждаха много пълни със сено каруци.
— Виждате ли? — облиза устни Окултих. — Това се казват коне! И никой не ги пази! Само отиваш и си взимаш…
— Затваряй си устата — изсъска Щуката и се усмихна угоднически на ландскнехтите, показвайки щърбите си зъби: — Той си мечтае да служи в кавалерията, господа, затова се зазяпва така по конете.
— В кавалерията? — подхвърли единият ландскнехт. — Какво си въобразява тоя нахалник? По-скоро става за коняр, да изтребва с вила фъшкиите изпод конете и да ги извозва с ръчна количка!
— Прави сте, господа!
Продължиха нататък, и най-накрая достигнаха до дигите покрай редица изкуствени езерца и канали. И внезапно видяха подаващите се над върховете на елшите кули на визимския замък.
— Е, почти пристигнахме — каза търговецът. — Надушвате ли?
— Пфу! — намръщи се Мелфи. — Каква смрад! Какво е това?
— Сигурно войници, умрели от глад на кралска служба — промърмори зад гърбовете им Щуката. Но тихичко, така че ландскнехите да не го чуят.
— Не се издържа, а? — засмя се единият ландскнехт. — Ами тук са били на лагер хиляди войници, а войниците трябва да ядат, и след като се наядат — да се изходят. Такива ги е създала природата и нищо не може да се направи по въпроса! И всичко, което остане подир тях, се извозва и се изсипва в тези канали, дори без да се затрупва. През зимата, като замръзне всичко, може да се понесе, но през пролетта… Пфу!
— И постоянно идват нови войници и увеличават старата купчина. — Вторият ландскнехт също се изплю. — А чувате ли силното жужене? Това са мухи. Цели рояци, рано напролет тук е невиждана гледка! Обвийте си лицата с каквото можете, че влизат в очите и устата, гадините! Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.
Отминаха каналите, но не успяваха да се отдалечат от вонята. Даже напротив. Яре можеше да се закълне, че колкото повече се приближаваха към града, толкова по-силна ставаше смрадта. Но също така по-разнообразна и богата на оттенъци. Воняха заобикалящите града военни обози и палатки. Вонеше огромният лазарет. Воняха многолюдните и шумни предградия, вонеше насипът, вонеше портата, воняха площадите и уличките, воняха стените на издигащия се над града замък. За щастие ноздрите им бързо свикнаха и скоро вече им беше все едно дали това са изпражнения, мърша, котешка пикня или поредната столова.
Мухите бяха навсякъде. Непрестанно жужаха, влизаха в очите им, в носовете. Невъзможно беше да ги прогонят. По-лесно беше да ги размазват върху лицето си. Или между зъбите си.
Веднага щом излязоха от сянката на портата, погледите им бяха привлечени от огромна картина на стената, изобразяваща рицар с насочен към тях показалец. Надписът над картината питаше с огромни букви: „А ТИ ЗАПИСА ЛИ СЕ ДОБРОВОЛЕЦ?“.