— Хммм. — Яре леко се изчерви. — Знам ли…
— Какво име да запиша? — Търговецът потопи перото в магическото мастило.
— Цири. Тоест Цирила.
— Готово. Вземи.
— Яре! Какво правиш тук, по дяволите?
Яре рязко се обърна. „Надявах се, че съм оставил миналото зад гърба си — помисли си той машинално, — че всичко отсега нататък ще бъде ново. А едва ли не на всяка крачка се натъквам на стари познати.“
— Господин Денис Цранмер…
Джуджето с тежка шуба, ризница, железни нараменници и шапка от лисича кожа с наръч пера, огледа бързо момчето, после търговеца, след това пак момчето.
— Какво правиш тук, Яре? — попита сурово той, повдигайки вежди, брада и мустаци.
Момчето помълча известно време, чудейки се дали да не излъже и дали за достоверност да не вплете в лъжата версията на благоразположения търговец. Но почти веднага размисли. Денис Цранмер, някога служил в гвардията на княза на Еландер, се ползваше с репутацията на джудже, което трудно може да бъде излъгано.
— Искам да се запиша в армията.
Знаеше какъв ще бъде следващият въпрос.
— А Ненеке разреши ли?
Нямаше нужда да отговаря.
— Избягал си! — разтърси брада Денис Цранмер. — Просто си избягал от храма. А Ненеке и жриците сега си скубят косите…
— Оставих им бележка — измънка Яре. — Господин Цранмер, не можех… Длъжен бях… Не можех да се примиря с бездействието, когато врагът е на прага… В тежък за родината час… А при това тя… Цири… Майка Ненеке не беше съгласна за нищо на света; макар че изпрати три четвърти от девойките в армията, мен не ме пусна… Аз не можех…
— И взе, че избяга — смръщи вежди джуджето. — Безброй демони, би трябвало да те вържа и да те изпратя в Еландер по куриерска поща! За да те затворят там в тъмницата под замъка и да те държат, докато жриците не се появят да си вземат пратката! Би трябвало да… — Той се задъха от гняв. — Кога си ял за последен път, Яре? Кога за последен път яде топла храна?
— Наистина топла? Преди три… Не, преди четири дни.
— Да вървим.
— Яж по-бавно, синко — посъветва го Золтан Чивай, един от спътниците на Денис Цранмер. — Вредно е да се яде бързо, без да се дъвче както трябва. Закъде си се разбързал? Повярвай ми, никой няма да ти вземе тази храна.
Яре не беше толкова сигурен в това. В главната зала на странноприемницата „При рошавата мишка“ точно в момента се водеше юмручен бой. Под акомпанимента на рева на другарите им от Свободната рота и аплодисментите на местните проститутки, две набити и широки като печки джуджета така се налагаха, че залата кънтеше. Подът скърцаше, падаха мебели и съдове, а пръските кръв от разбитите носове на биещите се валяха наоколо като дъжд. Яре очакваше всеки момент някой от бойците да се стовари върху тяхната офицерска маса и да събори на пода чинията със свински джолан, паницата с варен грах и глинените халби. Бързо глътна отхапаното парче сланина, изхождайки от съображението, че каквото е погълнал, вече си е негово.
— Не ми стана много ясно, Денис… — Второто джудже, на име Шелдън Скагс, дори не трепна, макар че един от бойците, размахващи юмруци, едва не го удари. — Ако това момче е жрец, защо трябва да се записва в армията? Нали жреците не могат да проливат кръв?
— Той е възпитаник на храма, не е жрец.
— Никога не съм ги разбирал тези объркани човешки суеверия, мамка му! Е, не е хубаво да се подиграваш с чужди вярвания… Излиза, че това момче, макар че е възпитаник на храма, няма нищо против проливането на кръв. Особено нилфгардска. Така ли е, младежо?
— Остави го на мира, Скагс.
— Охотно ще отговоря. — Яре си отхапа парче от джолана и изсипа в устата си лъжица грах. — Работата е следната: в справедлива война може да се пролива кръв. При защита на държавните интереси. Затова се записвам… Майката Родина зове…
— Сами виждате — Шелдън Скагс обходи с поглед приятелите си — колко истина има в твърдението, че хората са ни толкова близка раса, сякаш имаме общ произход. Най-доброто доказателство за това седи между нас и нагъва грах. С други думи: и сред младите джуджета се срещат много такива глупави ентусиасти.
— Особено след майенския поход — отбеляза студено Золтан Чивай. — След спечелените битки напливът на доброволци винаги се увеличава. Но ще намалее веднага щом се разчуе за настъплението нагоре по река Ина на войската на Мено Коехорн, оставяща след себе си само вода и гола земя.