На стената на хамбара в края на улицата някой беше написал с разкривени букви: „ПРАВИ ЛЮБОВ, НЕ ВОЙНА“. Отдолу някой беше добавил с доста по-малки букви: „Ходи по нужда всяка сутрин“.
— По-добре гледай в друга посока, глупако — подхвърли Денис Цранмер. — Само за четенето на такива надписи можеш здравата да загазиш, а ако кажеш нещо не на място, ще те качат на стълба и ще ти съдерат кожата от гърба. Тук осъждат бързо. Много бързо!
— Видях вече окования обущар — промърмори Яре. — За това, че сее дефетизъм.
— Неговото „сеене“ — каза сериозно джуджето, дърпайки момчето за ръкава — най-вероятно се е изразявало в това, че когато е изпращал сина си в армията, е плакал, вместо да крещи патриотични лозунги. За по-сериозно „сеене“ наказват по друг начин. Ела, ще ти покажа.
Двамата излязоха на малък площад. Яре отстъпи назад, притискайки с ръце устата и носа си. На огромно каменно бесило висяха повече от десет трупа. Някои — ако се съди по вида и миризмата им — бяха там от доста отдавна.
— Ето този — посочи Денис, като същевременно пропъждаше мухите — е изписвал глупави надписи по стените. Този е твърдял, че войната е дело на управляващите и че мобилизираните нилфгардски селяни не са му врагове. Третият, подпийнал, разказвал следния виц: „Какво е копието? Това е оръжие на велможите — тояга, на всеки от краищата на която има по един бедняк“. А там, накрая, виждаш ли онази жена? Това е мадам на армейски пътуващ бордей, на чийто фургон е било написано: „Чукай днес, войнико! Защото утре вече може и да не си способен!“.
— И само заради това.
— Освен това се оказало, че една от девойките има трипер. А това вече е по параграфа за диверсия и умишлено снижаване на боеспособността.
— Разбрах, господин Цранмер. — Яре зае стойката, в която според него стояха войниците. — Но не се безпокойте за мен. Аз не съм никакъв дефетист…
— Нищо не си разбрал и не ме прекъсвай, преди да съм свършил. Този последният обесен, дето тъкмо се е разсмърдял, е виновен само в това, че в отговор на приказките на агент-провокатор е възкликнал: „Прав сте, господине, наистина сте прав, че две и две е четири!“. Ето сега кажи, че си разбрал.
— Разбрах. — Яре се огледа скришом. — Ще бъда внимателен. Но… Господин Цранмер… Как са нещата в действителност?
Джуджето също се огледа.
— В действителност — каза той тихо — нещата стоят така: армейска група „Център“ на маршал Мено Коехорн, състояща се от около сто хиляди войници, напредва на север. Ако не беше въстанието във Верден, вече щяха да са тук. В действителност би било добре да се започнат преговори. В действителност Темерия и Редания нямат достатъчно сили, за да спрат Коехорн. Не и преди стратегическата граница Понтар.
— Река Понтар е на север от нас — прошепна Яре.
— Точно това исках да кажа. Но помни, за това никому нито дума.
— Ще внимавам. Но и когато попадна в отряда ли? И там ли мога да се натъкна на шпионин?
— В строевата част? Близо до фронтовата линия? По-скоро не. Шпионите затова са толкова усърдни преди фронтовата линия, защото се боят да не попаднат там. Освен това, ако бесят всеки войник, който се оплаква, роптае и недоволства, то няма да има кой да воюва. Но ти, Яре, както и в случая с Цири, по-добре си дръж езика зад зъбите. Помни ми думите, в затворена уста не може да влезе нито една муха. Никога. А сега да вървим, ще те изпратя до комисията.
— Ще кажете ли там някоя дума за мен? — Яре погледна с надежда джуджето. — А, господин Цранмер?
— Ама че си глупав, писарушка! Това тук е армия! Да ходатайстват за теб е все едно да си бродираш на гърба със златни букви „неудачник“. Повече няма да има живот за теб в отряда, момче.
— А при вас? — запримигва Яре. — Във вашия отряд?
— Дори не си го помисляй.
— Защото при вас е само за джуджета, нали? — изрече с горчивина момчето. — Не е за мен, нали?
— Да.
„Не е за теб — помисли си Денис Цранмер. — Не е за теб, Яре. Защото аз все още не съм се издължил на Ненеке. И затова искам да се върнеш жив от войната. А Махакамският свободен отряд се състои от джуджета, от същества от чужда и по-лоша раса. Него винаги ще го изпращат с най-опасните задачи, в най-горещите точки. Там, откъдето няма връщане. Там, където не биха изпратили хора.“