— Тогава как да направя така — намръщи се Яре, — че да попадна в хубав отряд?
— А кой според теб е толкова хубав, че да се напъваш за него?
Яре се извърна, чувайки пеене, набиращо сила като вълна от прибоя, разрастващо се като грохота на бързо приближаваща се буря. Силно, мощно, твърдо като стомана. Той вече беше чувал такова пеене.
По уличката, идваща откъм замъка, се движеше отряд от кондотиери, строени в редици по трима. Най-отпред, яхнал сив жребец, под украсената с човешки черепи дъска, се движеше командирът им — мъж с орлов нос и с бели коси, сплетени на плитка, която падаше върху бронята.
— Адам „Адю“ Панграт — промърмори Денис Цранмер.
Песента на кондотиерите гърмеше, бучеше, кънтеше. Съпровождана от дрънченето на подковите върху паважа, тя запълваше уличката до покривите на къщите и се издигаше високо над тях, в синьото небе над града.
— Питате кой отряд… — каза Яре, неспособен да откъсне поглед от кавалеристите. — Дори и в такъв като този! В такъв бих искал…
— Всеки си има своя песен — тихо го прекъсна джуджето. — И всеки се разделя по свой начин с живота. Както дойде. И после някои ги оплакват, други — не. По време на война, писарушка, само при пеенето и маршируването всички са наредени в строй. А после, в боя — всекиму каквото е писано. Дали си в Свободния отряд на „Адю“ Панграт, или в пехотата, или в обозите… С блестяща ризница и шапка с пера или с дрипи и въшлясал кожух… На расов кон. Или зад щит… Всеки си получава своето. Както се падне! Е, ето я и комисията, виждаш ли табелката над входа? Там трябва да отидеш, щом си решил да станеш войник. Тръгвай, Яре. Всичко хубаво. Ще се видим, когато всичко свърши.
Джуджето съпроводи с поглед юношата, докато той не се скри зад вратите на кръчмата, заета от наборната комисия.
— Или няма да се видим — добави той тихо. — Не се знае на кого какво е писано. На кого какво ще се падне.
— Яздиш ли кон? Стреляш ли с лък или с арбалет?
— Не, господин комисар. Но умея да пиша, владея калиграфията, а също и старите руни… Знам Старата реч…
— Да се биеш с меч? Да хвърляш копие?
— … чел съм „История на войната“ и произведенията на маршал Пелиграм… И Родерик де Новембре…
— А може би поне умееш да готвиш?
— Не, не умея… Но мога да смятам добре…
Комисарят се намръщи и махна с ръка.
— Начетен умник! Кой поред е за днес? Да му се издаде документ за ПШП. Ще служиш в ПШП, момче. Отиди с този документ в южния край на града, а после, през Мариборската порта — към езерото.
— Но…
— Лесно ще го намериш. Следващият!
— Хей, Яре! Хей! Почакай!
— Мелфи?
— Аз, че кой друг! — бъчварят се олюля и се облегна на стената. — Точно аз, хе-хе.
— Какво ти е?
— На мен ли? Хе-хе. Нищо! Пийнах малко. Пих за победата над Нилфгард. Ох, Яре, радвам се да те видя, защото мислех, че някъде съм те изгубил… Приятел си ми ти…
Яре отстъпи, сякаш са го зашлевили. Бъчварят вонеше не само на долнопробна бира и още по-долнопробна ракия, но и на лук, чесън и кой знае какво още. И вонеше страшно.
— А къде ти е достойната компания? — попита Яре ехидно.
— За Щуката ли питаш? — намръщи се Мелфи. — Ето какво ще ти кажа: да върви по дяволите! Знаеш ли, Яре, мисля, че не беше добър човек.
— Браво! Бързо си го разгадал.
— Аха! — наду се Мелфи, без да усети подигравката. — Преструваше се, но не може толкова лесно да ме излъже! Сега ще ти кажа какво е замислил! За какво се е домъкнал тук, във Визима! Сигурно си мислиш, че той и шайката му отиваха в армията, като нас? Нищо подобно! Знаеш ли какво е замислил? Няма да повярваш!
— Ще повярвам.
— Трябваха му коне и военна униформа! — завърши триумфално Мелфи. — Искаше да ги открадне някъде оттук. За да може после да се прави на разбойник във военна униформа!
— Дано увисне на бесилото!
— Възможно най-скоро! — Бъчварският син леко се олюля, облегна се на стената и разкопча панталоните си. — Само ми е жал за Ограбек и Милтън, селските глупчовци, че му позволиха да ги измами и тръгнаха след него. Така че и те са готови за бесилото. Но да вървят и те по дяволите, дръвници! А как е при теб, Яре?
— В смисъл?
— Назначиха ли те някъде комисарите? — Мелфи пусна струя върху каменната стена. — Питам, защото аз вече се записах. Към Мариборската порта съм, на южния край на града. А ти закъде си?
— Също към южния край.
— Ха! — Бъчварят подскочи няколко пъти, изтръсквайки се, после закопча панталоните си. — Може пък да воюваме заедно?
— Не мисля — погледна го снизходително Яре. — Аз получих назначение в съответствие с квалификацията си. В ПШП.