— Е, сигурно. — Мелфи изхълца и се оригна срещу него, лъхайки на своята страховита смесица. — Ти си учен! Такива умници ги вземат за важни неща, а не за някакви дреболии. Какво да се прави! Но поне още малко ще походим заедно. До южния край на града пътят ни е общ.
— Така се получава.
— Да вървим тогава.
— Да вървим.
— Май не сме за тук — каза преценяващо Яре, гледайки заобиколения от палатки плац, на който вдигаше прах група дрипльовци с дълги тояги на раменете. Всеки от дрипльовците беше с привързан към десния крак сноп сено, а към левия крак — сноп слама. — Май объркахме мястото, Мелфи.
— Слама! Сено! — чуваха се на плаца виковете на командващия дрипльовците ефрейтор. — Слама! Сено! Равнявайте се, мамицата ви!
— Над палатките се развяват знамена — каза Мелфи. — Виж сам, Яре. Това са същите лилии, за които ти говореше по пътя. Има ли знамена? Има. Има ли армия? Има. Значи сме точно за тук.
— Ти — може. Но не и аз.
— Виж, там, при оградата, стои някакъв старши. Да го попитаме.
После нещата се развиха скорострелно.
— Нови ли сте? — оживи се сержантът. — От наборната комисия? Давайте документите! Какво стоите като пънове, мамка му? Бегом на място! По-живо, мамка му! Наляво! Надясно, мамка му! Бегом марш! Остави, мамка му! Слушай и запомняй! Първо, мамка му, при домакина. За получаване на снаряжение. Ризница, кожени наколенки и налакътници, пика, мамка му, шлем и сабя! После на строева подготовка! Да сте готови за вечерната проверка! Бегом, марш!
— Момент. — Яре се огледа неуверено. — Аз май имам друго назначение…
— Какво-о-о?!
— Извинявайте, господин офицер — изчерви се Яре. — Аз само за да избегнем евентуална грешка… Защото господин комисарят ясно каза… Ясно каза, че ще съм в ПШП, защото аз…
— Точно където трябва си, момче — изсумтя сержантът, малко поомекнал от обръщението „офицер“. — Това е точно твоето назначение. Добре дошъл в Проклетата Шибана Пехота.
— А защо трябва да ви плащам данък, уважаеми господа? — повтори Роко Хилдебранд. — Вече платихме всичко, каквото трябваше.
— Я го вижте, какъв полуръст умник. — Настанил се удобно на седлото на откраднатия кон, Щуката се озъби на приятелите си. — Вече бил платил! И мисли, че това е всичко! Също като оня пуяк, дето си кроял планове за неделята, а в събота му резнали главата!
Окултих, Клапрот, Милтън и Ограбех се закикотиха в хор. Шегата си я биваше. А веселбата обещаваше да е още по-добра.
Роко забеляза отвратителните, лепкави погледи на грабителите и се огледа. На прага на колибата му стояха Инкарвилия Хилдебранд, жена му, както и дъщерите му, Алое и Ясмин.
Щуката и приятелите му наблюдаваха хобитките с противни усмивки. Да, определено се очертаваше страхотна веселба.
Към живия плет от другата страна на пътя се приближаваше племенницата на Хилдебранд, Импациента Вандербек, наричана умалително Импи. Тя беше наистина красива девойка. Усмивките на бандитите станаха още по-противни.
— Е, дребосъко — подкани го Щуката. — Давай на кралската войска пари, давай храна, давай коне, извеждай кравите от обора. Нямаме намерение да чакаме тук до вечерта. Трябва да минем през още две села днес.
— Защо трябва да даваме и да плащаме? — Гласът на Роко Хилдебранд леко трепереше, но в него продължаваха да звучат настойчивост и упоритост. — Казвате, че това е за войската, че е за нашата охрана. А кой ще ни охранява от глада, питам? Вече платихме и зимен данък, и данък армия, и общ данък, и поземлен, и кой знае какъв още. Не стига, че една четвърт от това селище, включително и синът ми, изработват впрягове за военните обози! И не друг, а моят шурей Мило Вандербек, наричан Ръсти32, е полеви хирург, важна личност в армията. Значи не само сме изпълнили дълга си, но и сме го преизпълнили… Така че защо трябва да плащаме още?
Щуката дълго гледа към жената на полуръста, Инкарвилия Хилдебранд от рода Бибервелдови. Към пухкавите му дъщери, Алое и Ясмин. Към красивата като кукла, издокарана в зелена рокля Импи Вандербек. Към Сам Хофмайер и дядо му, стареца Холофернес. Към баба Петуня, ожесточено дълбаеща земята с мотика. Към останалите полуръстове от селището, повечето — жени и деца, които боязливо поглеждаха от домовете си и иззад оградите си.
— Питаш защо? — изсъска той, като се наведе в седлото и погледна изумения полуръст в очите. — Ще ти кажа защо. Защото си смотан полуръст, от чужда раса, и всеки, който ограбва отвратителните нечовеци като теб, радва боговете. Всеки, който тормози нечовеците като теб, извършва правилна и патриотична постъпка. А също така, защото изгарям от нетърпение да опожаря нечовешкото ти гнездо. Защото нямам търпение да се позабавлявам с твоите дребосъчки. И защото ние сме петима яки мъжаги, а вие сте шепа дребни изроди. Сега вече разбра ли защо?