И отново я погълна черната и мека пустота.
Смеейки се радостно, Нимуе задърпа мъжа за ръката, двамата се затичаха към езерото, криволичейки между ниските брезички и елшите, сред повалените и изтръгнатите от корените си дънери. Когато излязоха на плажа, Нимуе изхлузи сандалите си, вдигна роклята си и зашляпа с боси крака по крайбрежната вода. Мъжът също събу обувките си, но не побърза да влиза във водата, а свали наметалото си и го разстла върху пясъка.
Нимуе притича, прегърна го през шията и се вдигна на пръсти, но въпреки това на мъжа му се наложи да се наведе, за да я целуне. Не напразно на Нимуе й викаха Лакътка — но сега, когато беше на осемнайсет и вече изучаваше магически изкуства, така можеха да й викат само най-близките й приятелки. И някои мъже.
Без да се откъсва от устните на Нимуе, мъжът мушна ръка в деколтето й.
После всичко започна да се случва бързо. Те се озоваха върху разстланото на пясъка наметало, роклята на Нимуе се вдигна над талията й, бедрата й здраво обгърнаха бедрата на мъжа, а ръцете й се вкопчиха в гърба му. Когато той проникна в нея, както винаги твърде нетърпеливо, тя стисна зъби, но бързо го настигна във възбудата си и изравни ритъма си с неговия, сдържайки стоновете си. Вече имаше опит.
Мъжът издаваше смешни звуци. Нимуе виждаше над раменете му бавно плуващите по небето кълбести облаци с фантастични форми.
Нещо зазвънтя — като потопена под водата камбана. В ушите й зашумя. „Магия“ — помисли си тя, обръщайки глава, за да я измъкне изпод бузата и ръцете на лежащия върху нея мъж.
На брега на езерото — увиснал над повърхността му — стоеше бял еднорог. До него — врана кобила. А в нейното седло седеше…
„Но аз знам тази легенда — помисли си Нимуе. — Знам тази приказка! Бях дете, малко момиченце, когато я чух от дядо Подсвирчо, странстващия разказвач на приказки. Вещерката Цири. С белега на бузата… Враната кобила Келпи… Еднорогът… Страната на елфите…“
Движенията на мъжа, който не беше забелязал нищо, станаха още по-резки, а издаваните от него звуци — още по-смешни.
— Упс — каза девойката, седнала върху вранята кобила. — Отново грешка. Нито точното време, нито точното място. И отгоре на всичко, както виждам, в съвсем неподходящ момент. Извинявайте.
Картината избледня и се пръсна, както се пръсва боядисано стъкло, разпадна се на хиляди разноцветни блещукащи искрици. А после всичко изчезна.
— Не! — извика Нимуе. — Не! Не изчезвай! Не искам!
Изпъна колене и се опита да се освободи от ръцете на мъжа, но не можа — той беше по-тежък и по-силен от нея. Мъжът застена и изохка.
— О-о-ох, Нимуе… О-о-ох!
Нимуе извика и заби зъби в рамото му.
Лежаха на плажа, разгорещени и възбудени. Нимуе гледаше към брега на езерото, към шапката на разбитата от вълните пяна. Към наклонената от вятъра тръстика. Към безцветната, безнадеждна пустота, пустотата, която беше останала след стопилата се легенда.
По носа на послушницата се спускаше сълза.
— Нимуе… Случило ли се е нещо?
— Да, случи се. — Тя се притисна към него, все още гледайки езерото. — Мълчи. Прегърни ме и нищо не казвай.
Мъжът се усмихна снизходително.
— Знам какво ти е — каза той самодоволно. — Земята се разтърси, нали?
Нимуе се усмихна тъжно.
— Не само тя — отговори тя след кратко мълчание. — Не само тя.
Блясък. Тъмнина. Следващото място.
Следващото място беше мрачно, зловещо и отвратително.
Цири инстинктивно се сви в седлото, разтърсена — както в прекия, така и в преносния смисъл на тази дума. Защото подковите на Келпи се удариха със замах в нещо болезнено твърдо, плоско и неотстъпчиво като скала. След дългото движение в мекото небитие усещането за твърдост се оказа толкова неочаквано и неприятно, че кобилата зацвили и рязко се хвърли встрани, изпълнявайки върху твърдата повърхност стакато, от което на Цири й зазвъняха зъбите.
Второто разтърсване, метафоричното, й го достави обонянието. Цири застена и прикри с ръце устата и носа си, усещайки как очите й моментално се пълнят със сълзи.
Наоколо се разнасяше кисела, отровна, плътна и лепкава смрад, ужасна и задушлива, неподлежаща на определение, различна от всички известни й миризми. Тя вече не се съмняваше, че това е миризма на разложение, воня на окончателно изгниване и разпадане, при това по всичко личеше, че разлагащото се нещо изобщо не е миришело по-хубаво и докато е било живо. Дори и по време на разцвета си.
Цири се сви и повърна — не беше способна да се удържи. Келпи пръхтеше и тръскаше глава, стискаше ноздри. Еднорогът, материализирал се до тях, приседна на задните си крака, подскочи и хвърли къч. Твърдата земя отговори с разтърсване и силно ехо.