— Мислиш ли, че може да ни преследват, Конче? — попита тя.
Хриптене, разбираемо и еднозначно дори без телепатия.
— Още ли не сме успели да избягаме достатъчно далеч?
Тя не разбра това, което той й предаде като отговор в мислите си. Не съществуват близо и далеч? Спирала? Каква спирала?
Не можеше да разбере за какво става въпрос. Но неговото безпокойство се предаде и на нея.
Горещото калуново поле не беше нужното място и време. Разбраха това привечер, когато жегата започна да спада, а на небето над гората вместо ярката луна изгряха две. Едната по-голяма, другата по-малка.
Следващото място се оказа морски бряг, стръмна пропаст, от върха на която се виждаха странни гривести вълни, разбиващи се в скалите. Мирис на море, вятър, крясъци на чайки, бял ронлив слой, покриващ склона на пропастта.
Морето стигаше до хоризонта, забулен в тъмни облаци.
Долу, на каменистия плаж, Цири неочаквано видя полузатрупан със ситни камъчета скелет на гигантска риба с чудовищно огромен череп. Зъбите, стърчащи от избелялата от времето челюст, бяха поне три педи дълги, а в пастта й можеше спокойно да влезе човек на кон, и спокойно, без да закачи с глава гръбнака, да подефилира под сводовете на ребрата.
Цири не знаеше дали в нейния свят и по нейно време са съществували подобни риби.
Разходиха се по ръба на пропастта, а чайките и албатросите съвсем не се плашеха и неохотно им правеха път, като при това се опитваха да клъвнат и ощипят по ставите Келпи и Ихуараквакс. Цири веднага разбра, че тук не са виждали нито човек, нито кон, нито еднорог.
Ихуараквакс пръхтеше, тръскайки глава и рог — явно се безпокоеше. Както се оказа — основателно.
Нещо затрещя — със звук, подобен на издавания от платно, когато го разкъсват на две. Птиците излетяха, като надаваха крясъци и пляскаха с криле, за момент закривайки небето като бял облак. Въздухът над пропастта изведнъж затрептя, замъгли се като залято с вода стъкло. И се пръсна като стъкло. Пукнатината се изпълни с мрак, а от мрака се изсипаха конници. Около раменете им се развяваха наметала, чийто пурпурен цвят наподобяваше заревото на осветено от блясъка на залязващото слънце небе.
Dearg Ruadhri. Червените ездачи.
Преди още да са утихнали крясъците на птиците и тревожното цвилене на еднорога, Цири вече обръщаше кобилата и я пришпорваше в галоп. Но въздухът се разкъса и от другата страна, от разкъсаното се развяха наметала като криле и изскочиха нови конници. Полукръгът на преследвачите се затваряше, тласкайки бегълците към пропастта. Цири извика, измъквайки Лястовицата от ножницата й.
Еднорогът я призова с рязък сигнал, който се вряза в мозъка й като игла. Този път тя разбра веднага. Той й показваше пътя. Пробив в обръча. Повдигна се на задните си крака, изцвили пронизващо и се хвърли към елфите, застрашително насочил рога си напред.
— Конче!
Спасявай се, Звездоока! Не позволявай да те хванат!
Тя се притисна към гривата.
Двама елфи й преградиха пътя. Носеха дълги ласа, чиито примки се опитаха да метнат на шията на Келпи. Кобилата ловко отдръпна глава, без нито за миг да забавя бягането си. С един замах на меча Цири разсече втората примка и с вик пришпори Келпи. Кобилата се понесе като вихър.
Но по петите им вече бяха другите конници, тя чуваше виковете им, тропота на копита, плющенето на наметалата. „Какво става с Кончето? — зачуди се тя. — Какво са му направили?“
Нямаше време да разсъждава. Еднорогът беше прав, не биваше да им позволява отново да я хванат. Трябваше да се гмурне в пространството, да се скрие, да се изгуби в лабиринта от места и времена. Съсредоточи се, усещайки с ужас само пустота и странен звънък, усилващ се шум.
„Опитват се да ми направят заклинание — помисли си тя. — Да ме измамят с магия. Няма да успеят! Магията си има граници. Няма да им позволя да се приближат към мен.“
— По-бързо, Келпи!
Враната кобила изпъна шия и се понесе като вятър. За да намали още повече съпротивлението на въздуха, Цири легна върху гривата й.
Виковете зад гърба й, преди миг силни и опасно близки, утихнаха, заглушени от крясъците на изплашените птици. После станаха съвсем тихи. Далечни.
Келпи се носеше толкова бързо, че вятърът свистеше в ушите на Цири.
В далечните викове на преследвачите се промъкнаха нотки на ярост. Конниците бяха разбрали, че няма да се справят. Че никога няма да догонят враната кобила, летяща без умора, леко, меко и изящно като гепард.
Цири не се оглеждаше. Но знаеше, че са я преследвали дълго. Докато собствените им коне са започнали да хриптят, да се спъват и да отпускат почти до земята озъбените си и покрити с пяна муцуни. Едва тогава са се предали, изпращайки подире й проклятия и безсилни заплахи.