Няма да издържа на усилията и умората. Носят все нови… И нови…
Няма да издържа. Сега ще започне да ми се повдига. Сега ще припадна. Какъв срам…“
— Салфетка! Тампон! Притиснете червото! Не това! Мекото притисни! Гледай какво правиш! Ако още веднъж сбъркаш, ще те плесна по червенокосата кратуна! Чуваш ли ме? По червенокосата кратуна!
„Велика Мелителе! Помогни ми! Помогни ми, богиньо!“
— Значи можело! Веднага се оправи. Още едно притискане, жрицо! Сложи клемата на артерията! Чудесно! Чудесно, Йола, дръж така! Марти, избърши й очите и лицето. Моите също…
„Каква е тази болка? — помисли си конетабъл Ян Наталис. — Какво ме боли толкова?
А, да!
Стиснатите ми юмруци!“
— Ще ги довършим! — извика Кес ван Ло и потри ръце. — Ще ги довършим, господин маршал! Линията им се разкъса! Да нападнем! Да ги нападнем, без да отлагаме и те няма да издържат, кълна се във Великото слънце! Ще преминат в бягство!
Мено Коехорн, който нервно гризеше нокът, се усети, че го гледат, и бързо извади пръста от устата си.
— Да нападнем — повтори по-спокойно, не чак толкова развълнувано Кес ван Ло. — „Наузика“ е готова…
— „Наузика“ ще остане на мястото си — прекъсна го Мено. — Даерланската бригада също няма да мърда. Господин Фаоилтиарна!
Командирът на бригадата „Врихед“ Исенгрим Фаоилтиарна, наричан Железния вълк, обърна към маршала страховитото си лице, обезобразено от белег, минаващ през челото, веждите, основата на носа и бузата му.
— Атакувайте там, където се допират Темерия и Редания! — посочи с жезъла си Мено. — Тук!
Елфът отдаде чест. Осакатеното му лице не трепна, не се промени и изразът в големите му, дълбоки очи.
„Съюзници — помисли си Мено. — Съратници. Бием се заедно. Против общ враг.
Но аз въобще не ги разбирам, тези елфи.
Те са съвсем различни.
Съвсем чужди.“
— Интересно. — Ръсти се опита да избърше лицето с ръкав, но той беше подгизнал от кръв. Йола му се притече на помощ. — Любопитно — продължи хирургът, посочвайки пациента си. — Намушили са го с вила или с някаква двувърха разновидност на гизарм… Единият връх е пробил сърцето. Ето, погледнете. Камерата със сигурност е пробита, аортата е почти прекъсната… А допреди минута все още дишаше. Тук, на масата. Ранен в сърцето, той е издържал до масата…
— Нима искате да кажете — попита намусено конникът от леката доброволческа кавалерия, — че е мъртъв? И напразно сме го донесли тук от бойното поле?
— Никога не е напразно — отвърна Ръсти, без да отмества поглед. — Но, да, той е мъртъв. Уви. Край. Отнасяйте го. Ех, по дяволите… Погледнете му очите, момичета.
Марти Содергрен, Шани и Йола се наведоха над трупа. Ръсти отвори клепачите на мъртвеца.
— Някога виждали ли сте нещо подобно?
Момичетата потрепериха, но след това отговориха.
— Да — казаха те едновременно, с лека изненада.
— И аз съм виждал — каза Ръсти. — Това е вещер. Мутант. Затова е издържал толкова дълго… Ваш боен другар ли е бил, хора? Или случайно сте го донесли?
— Приятел ни беше, господин докторе — отвърна начумерено другият доброволец, гигант с превързана глава. — От нашия ескадрон, доброволец като нас. Какъв майстор с меча беше! Името му беше Коен.
— Вещер?
— Аха. Но въпреки всичко си беше порядъчен човек.
— Да — въздъхна Ръсти, забелязвайки четиримата войници, носещи на пропито с кръв наметало поредния ранен — много млад, съдейки по тънкия му вой. — Да, жалко… С удоволствие бих се захванал с аутопсията на този порядъчен вещер. И любопитството ме яде отвътре, и дисертация бих могъл да напиша, ако му надникна във вътрешностите. Но няма време! Свалете трупа от масата! Шани, вода. Марти — дезинфекция! Йола, полей… Хей, момиче, пак ли плачеш? Сега пък за какво?
— За нищо, господин Ръсти. За нищо. Вече всичко е наред.
— Чувствам се така — повтори Трис Мериголд, — сякаш са ме ограбили.
Ненеке не отговори дълго време, продължавайки да гледа от терасата към градината на храма, където гъмжеше от жрици и послушнички, занимаващи се с пролетна работа.
— Ти направи своя избор — каза най-накрая тя. — Ти избра своя път, Трис. Своята съдба. Доброволно. И няма за какво да съжаляваш.
— Ненеке — сведе очи магьосницата. — Наистина не мога да ти кажа нищо повече от това, което вече ти разказах. Повярвай ми и ми прости.
— Че коя съм аз да ти прощавам? И каква е ползата ти от моята прошка?
— Нали виждам как ме гледаш! — възмути се Трис. — Ти и твоите жрици! Виждам как очите ви питат: „Какво правиш тук, магичке? Защо не си там, където са Йола, Еурнейд, Кати, Мира? Яре?“.
— Преувеличаваш, Трис!