— Bloede Pherian — изхриптя той. — Човешки лакей! Махай се от пътя ми!
— Няма да стане. — Зъбите на полуръста тракаха, но той произнесе ясно думите си.
Вторият елф подскочи и смушка хирурга с дървената дръжка на копието си. Ръсти падна на колене. Високият елф дръпна грубо Йола от ранения и замахна с меча. Но замръзна, щом видя на черното, нагънато под главата му наметало, сребърните пламъци на дивизия „Дейтвен“. И пагоните на полковник.
— Yaevinn! — изкрещя елфка с тъмни, заплетени на плитка коси, връхлитайки в палатката. — Caemm, veloe! Ess’avgyriad a’Dh’oine a’en va! Ess’tedd!
Високият елф погледа още няколко секунди ранения полковник, след това отмести поглед към насълзените от ужас очи на хирурга. Погледна го, завъртя се на токове и излезе.
От другата стана на стените отново се разнесе тропот, викове и звън на желязо.
— Бой по Черните! — ревяха хиляди гласове. Някой нададе животински рев, воят премина в чудовищно хриптене. Ръсти се опита да стане, но краката не го слушаха. Ръцете му също не му се подчиняваха.
Йола, която се тресеше цялата от спазми, се сви като зародиш на пода до ранения нилфгардец.
Шани плачеше, без да се опитва да скрие сълзите си. Но не изпускаше от ръце кукичката. Марти шиеше спокойно, само устните й се движеха в някакъв безмълвен, беззвучен монолог.
Ръсти остана седнал на пода. Погледът му попадна върху свития в ъгъла санитар.
— Дай малко водка — едва успя да промълви той. — Само не ми казвай, че нямаш. Знам ви аз вас, мошеници. Винаги имате водка.
Генерал Бленхайм Бленкерт се надигна в стремената и протегна врат като жерав, заслушвайки се в звуците на боя.
— Разгърнете строя — заповяда той на командирите си. — И зад оня хълм минете в тръс. Според разузнаването ще попаднем веднага на дясното крило на Черните.
— И ще им дадем да се разберат! — извика с тънко гласче един от лейтенантите, юноша с меки като коприна и още съвсем редки му стачки.
Бленкерт го погледна накриво.
— Напред, със знамената начело! — заповяда той, вдигайки меча си. — При атаката викайте „Редания“! Викайте с цяло гърло! Нека момчетата на Фолтест и Наталис разберат, че иде помощ.
През последните четиринайсет години, откакто беше навършил шестнайсет, граф Кобус де Руйтер беше участвал в много битки и несъмнено в гените му имаше нещо, което му позволяваше да приема ревовете, крясъците и тътена на битката като симфония, като концерт за барабан с оркестър, макар че за всички останали бойният рев и тътен не бяха нищо повече от оглушителни викове и грохот.
Затова граф де Руйтер веднага различи в концерта новите ноти, акорди и оттенъци.
— Ура, момчета! — закрещя той и размаха жезъла си. — Редания! Редания идва! Орли! Орли!
От север, иззад хълмовете, към бойното поле се носеше вълна от конници, над които се вееха амарантови знамена и голям гонфалон със сребърен редански орел.
— Помощ! — ревна Руйтер. — Идва помощ! Ура! Бой по Черните!
Тъй като беше потомствен войник, той веднага забеляза, че нилфгардците свиват фланга си и се опитват да го разгърнат срещу настъпващата в плътен фронт конница. Знаеше, че не бива да допуска това.
— След мен — изкрещя графът, изтръгвайки знамето от ръката на знаменосеца. — След мен! Третогорци, след мен!
Те нападнаха. Атакуваха самоубийствено, страшно. Но ефективно. Строят на нилфгардците от дивизия „Венендал“ се разпадна и върху тях връхлетяха реданските конници. Към небето се надигна страшен тътен.
Кобус де Руйтер вече не виждаше и не чуваше нищо. Една стрела от арбалет се заби право в слепоочието му. Графът увисна настрани и падна от коня, а знамето го покри като саван. Осем поколения Де Руйтерови, които препускаха редом с него в боевете и следяха настоящата битка от отвъдното, одобрително закимаха с глави.
— Може да се каже, господин ротмистър, че в този ден нордлингите били спасени от чудо. Или някакво стечение на обстоятелствата, което никой не би могъл да предвиди. Наистина, Рестиф дьо Монтолон пише в своята книга, че маршал Коехорн сбъркал при оценката на силите и на намеренията на противника. Че поел неоправдан риск, като разделил армия „Център“ и преместил кавалерийския резерв. Че рисковано влязъл в битка, без да има поне трикратно превъзходство на силите. И че пренебрегнал разузнаването и не забелязал реданската армия, която идвала на помощ.
— Кадет Путкамер! „Произведението“ със съмнителна стойност на господин Дьо Монтолон не се изучава в нашето училище! А Негово Императорско Величество дори се изказа много критично за тази книжка! Така че, кадет, не си позволявайте да я цитирате тук. Направо ме изумявате. Досега отговорите ви бяха много добри, много точни и изведнъж започвате да ни говорите за чудеса и стечение на обстоятелствата, а накрая си позволявате да критикувате способностите на командир Мено Коехорн, един от най-великите военачалници, които са се раждали в тази империя. Кадет Путкамер и останалите господа кадети, благоволете да засучете несъществуващите си мустаци и запомнете, че ако наистина смятате да вземете офицерския изпит, то решаваща роля в битката при Брена не са играли разни чудеса или случайности, а заговор! Враждебни диверсионни сили, подривни елементи, подли смутители на реда, космополити, фалирали политици, предатели и изменници! Язва, която по-късно прогорихме с нажежено желязо! Но преди да го направим, подлите предатели на собствената си нация успяха да оплетат мрежите си и да подготвят капаните си. Точно те омаяха и предадоха маршал Коехорн, измамиха го и го заблудиха! Точно те, подлеци без чест и вяра, свикнали…