— Тук е — обади се командирът на разузнаването. — Ето тази кула.
Джулия Абатемарко вдигна глава. Кулата беше крива, порутена, от нея стърчаха изпочупени греди, стените й бяха обсипани с дупки и отвори, в които западният вятър свиреше като на пищялка. Никой не знаеше кой е построил тази кула на това безлюдно място. Но си личеше, че е била построена отдавна.
— Да не се срути?
— Със сигурност няма, полковник.
В Свободната рота, сред кондотиерите, не се използваха обръщенията „господин“ или „госпожа“. Никакви господа, само звания.
Джулия хукна нагоре по стълбите и бързо се озова на върха на кулата. Командирът на разузнаването стигна при нея едва след минута, пъхтейки като бик, яхнал крава. Облегната на изкривения парапет, Сладката ветрогонка оглеждаше долината с помощта на далекоглед, подала език между устните си и вирнала малкото си задниче. При вида й командирът на разузнаването почувства как го побиват тръпки, но бързо се овладя.
— Със сигурност са „Ард Феаин“ — облиза устни Джулия Абатемарко. — Освен това виждам даерланците на Елан Трахе, има и елфи от бригадата „Врихед“, нашите стари познати от Марибор и Майена… Аха! Ето ги и черепите. Прочутата бригада „Наузика“… Виждам и огнените езици на знамената на дивизия „Дейтвен“… И бялата хоругва с черен алерион4 — знакът на дивизията „Алба“…
— Разпознавате ги веднага — промърмори в отговор командирът на разузнаването, — като стари познати… Как сте ги научила толкова добре?
— Завършила съм военната академия — отсече Сладката ветрогонка. — Станала съм офицер след изпит. Добре. Видях каквото исках да видя. Да се връщаме в бандерата.
— Към нас се приближават Четвърта конна и Трета армия — каза Джулия Абатемарко. — Повтарям, цялата Четвърта конна и почти цялата кавалерия на Трета. Зад хоругвите, които забелязах, се вдигаше прах до небето. Там, в тези три колони, според мен са около четирийсет хиляди конници. А може и да са повече. Може…
— Може Коехорн да е разделил армейска група „Център“ — довърши Адам „Адю“ Панграт, командир на Свободната рота. — Взел е със себе си само Четвърта конна и конниците от Трета без пехотата, за да се придвижи по-бързо. Хей, Джулия, ако аз бях на мястото на конетабъл Наталис или крал Фолтест…
— Знам. — Очите на Сладката ветрогонка проблеснаха. — Знам какво би направил. Изпрати ли им куриери?
— Разбира се.
— Наталис е старо куче. Може пък утре…
— Може — прекъсна я „Адю“. — Дори мисля, че ще стане. Мятай се на коня, Джулия. Искам да ти покажа нещо.
Двамата препуснаха бързо, отдалечавайки се от останалата войска. Слънцето почти докосваше върховете на западните хълмове, дърветата и храсталаците изпъстряха долината с дългите си сенки. Но все още се виждаше достатъчно добре, за да може Сладката ветрогонка веднага да разбере какво иска да й покаже „Адю“ Панграт.
— Тук — потвърди той предположението й, надигайки се на стремената. — Тук бих приел утрешното сражение. Ако аз командвах армията.
— Добро място — съгласи се Джулия Абатемарко. — Равно, твърдо, гладко… Има къде да се разгърнем… Хм… От тези хълмове до онези вирчета там… Някъде около три мили… А за командването едва ли може да се намери по-добро място от оня хълм ей там.
— Права си. Погледни там, в средата, виждаш ли едно езерце или вирче, което блести… Може да се използва… Рекичката ще свърши добра работа като отбранителна линия, защото е малка и заблатена… Как й беше името, Джулия? Вчера я пресякохме. Помниш ли?
— Забравих го. Май беше Хохла. Или нещо подобно…
Който познава тамошния край, лесно може да си представи какво се е случило, а за онези, които не са добре запознати с терена, ще поясня, че лявото крило на кралската войска стигна до онова място, където днес се намира село Брена. По онова време там нямаше никакво селище, защото година по-рано то било изравнено със земята от Катериците. Точно там, на лявото крило, се намираше кралският редански корпус, командван от граф Руйтер. В него служеха осем хиляди души, пехота и конница.