В Аедирн вестта за победата при Брена доведе до това, че враждуващите крале Демавенд и Хенселт си подадоха ръце и заедно настъпиха срещу Нилфгард. Армия „Изток“ под командването на херцог Ардал аеп Дахи, която се отправи към долината на Понтар, не успя да се противопостави на партизаните на кралица Меве, жестоко нападащи тила на нилфгардците. Демавенд и Хенселт изтласкаха Ардал аеп Дахи до самия Алдерберг. Херцог Ардал искал да приеме битката, но по ирония на съдбата неочаквано го присвил стомахът. Налегнали го ужасни колики и дизентерия, повалили го силни болки и след два дни умрял в страшни мъчения. Без да се бавят, Демавенд и Хенселт удариха нилфгардците и храбро ги разбиха в битката, макар и враговете им да имаха значително числено превъзходство. Така духът и изкуството възтържествуваха над грубата сила.
Трябва да се напише и за още нещо: че никой не знае какво точно се е случило с Мено Коехорн при Брена. Казват, че паднал в битката, но никой не познал тялото му и той бил погребан в общ гроб. Други твърдят, че се е укрил в Брокилон, при дриадите, и там станал отшелник, пуснал брада до земята. И починал при дриадите.
Сред простолюдието се носи и едно предание, според което маршалът се връщал нощем на брененското поле, обикалял между гробовете и стенел: „Върнете ми легионите!“, и в края на краищата се обесил на една трепетлика на същия онзи хълм, който и до днес се нарича Обесников. И нощем призракът на стария маршал може да се види сред призраците на останалите, бродещи из полето.
— Дядо Яре! Дядо Яре!
Яре вдигна глава от листа и побутна нагоре плъзналите се по носа му очила.
— Дядо Яре! — извика пискливо най-малката му внучка, палаво и буйно шестгодишно момиченце, което, слава на боговете, приличаше повече на майка си, дъщерята на Яре, отколкото на безхарактерния му зет.
— Дядо Яре! Баба Люсиене нареди да ти кажа, че за днес стига с това безсмислено драскане и че вечерята е на масата!
Яре внимателно прибра изписаните листове и затвори мастилницата. Чуканчето на ръката му го наболяваше. „Времето се разваля — помисли си той. — Ще вали.“
— Дядо Яре-е-е!
— Идвам, Цири! Ей сега идвам.
Когато се захванаха с последния ранен, вече беше късно през нощта. Операцията се провеждаше на светлина, първо обикновена, от лампата, след това и магическа. Марти Содергрен се беше съвзела от кризата и въпреки че все още беше бледа като мъртвец, и движенията й бяха бавни и неестествени като на голем, тя правеше заклинанията правилно и ефективно.
Най-накрая и четиримата излязоха от палатката и приседнаха отвън.
Равнината беше обсипана от светлинки. Най-различни. Неподвижни — лагерни огньове, и движещи се — пламъци на факли и борини. В нощта отекваха далечно пеене, възклицания, разговори, победни викове.
Наоколо се разнасяха и откъслечни крясъци и стонове на ранени, молби и въздишки на умиращи. Привикнали към звуците на страдания и смърт, медиците не ги чуваха. Това беше нещо обичайно за тях, нещо естествено, толкова типично за нощта, като пеенето на цикадите в акациите около Златното езеро.
Марти Содергрен мълчеше лирично, склонила глава на рамото на полуръста. Йола и Шани, прегърнати и притиснати една към друга, се тресяха в тих, напълно безсмислен смях.
Преди да излязат от палатката, изпиха по чаша водка, а Марти беше почерпила всички с едно заклинание: развеселяваща магия, която обикновено се прилагаше при вадене на зъб. Ръсти се чувстваше излъган: вместо да го отпусне, усилената от магията напитка само го замая; вместо да премахне умората, само я засили. Вместо да го накара да забрави, само му напомняше.
„По всичко личи — помисли си хирургът, — че алкохолът и магията подействаха както трябва само на Йола и Шани.“
Той се обърна и на лунната светлина забеляза по лицата и на двете девойки блестящите, сребристи следи от сълзи.
— Интересно — каза той, облизвайки изсъхналите си, безчувствени устни, — кой победи в тая битка? Някой знае ли?
Марти се обърна към него, но продължи да мълчи лирично. Цикадите свиреха сред акациите, върбите и елшите край Златното езеро. Жабите квакаха, ранените стенеха, умоляваха, пъшкаха. И умираха. Шани и Йола се смееха през сълзи.
Марти Содергрен умря две седмици след битката. Събра се с един офицер от Свободната кондотиерска рота. Отнесе се към приключението лекомислено. За разлика от офицера. Когато след това Марти, която обичаше промените, се свърза с един темерийски ротмистър, полуделият от ревност кондотиер я прониза с нож. Него го обесиха, но лечителката не успяха да спасят.