Ръсти и Йола починаха година след битката, в Марибор, по време на ужасна епидемия от кървава треска, наричана още „Червената смърт“ или — по името на кораба, който я беше донесъл, — „Бичът на Катриона“. Тогава от Марибор избягаха всички лекари и повечето жрици. Ръсти и Йола останаха, разбира се. Те лекуваха — нали бяха лекари. За тях нямаше никакво значение, че за Червената смърт не съществуваха лекарства. И двамата се заразиха. Той умря в ръцете й, в силните обятия на нейните едри, грозновати, селски ръце. Тя умря четири дни след него. Сама.
Шани живя още седемдесет и две години след битката. Отиде си прочута, уважавана от всички — като декан на катедрата по медицина в Оксенфуртския университет. Много поколения бъдещи хирурзи повтаряха прочутата й шега: „Зашивайте червеното с червен, жълтото с жълт, а бялото с бял конец. Така със сигурност ще се получи добре.“
Но малцина забелязваха, че когато произнасяше тази шега, госпожа деканката скришом избърсваше сълзите си.
Малцина.
Жабите квакаха, цикадите свиреха сред върбите край Златното езеро. Шани и Йола се смееха през сълзи.
— Интересно — повтори Мило Вандербек, полуръст, полеви хирург, повече известен под името Ръсти. — Интересно, кой ли е победил?
— Ръсти — отвърна лирично Марти Содергрен. — Повярвай ми, на твое място това щеше да е последното нещо, за което щях да се тревожа.
Девета глава
Някои от пламъците бяха високи и силни, светеха ярко и живо, други бяха малки и колебливи, и светлината им бледнееше и замираше. На самия край имаше едно огънче, толкова мъничко и слабичко, че едва тлееше и едва топлеше — ту с много усилия се разгаряше, ту почти угасваше.
— Чие е това угасващо огънче? — попита вещерът.
— Твоето — отвърна Смъртта.
Почти до най-далечните си, синеещи в мъглата високи върхове, платото приличаше на каменно море, над което на места се издигаха гърбици и ребра като остри зъби на рифове. Впечатлението се засилваше от останките на кораби. Десетки скелети: галери, галеони, каравели, бригове, дракари. Някои изглеждаха така, сякаш са се появили скоро на това място, други — купчини дъски и шпангоути, които се разпознаваха с усилие, явно бяха прекарали тук десетки, ако не и стотици години.
Някои лежаха с кила нагоре, други, полегнали на една страна, изглеждаха така, сякаш са били изхвърлени от някоя сатанинска буря. Трети като че ли бяха маневрирали между опасностите, очакващи ги в каменния океан. Те се издигаха прави, изпъчили гордо бордовете си, с изправени мачти, на които се вееха остатъците от флагове и се мятаха ванти и щагове. Корабите дори си имаха свои призрачни екипажи — заклещени в прогнилите дъски и заплетени в корабните въжета скелети на мъртви моряци, поели на едно безкрайно плаване.
Внезапната поява на ездача и потропването на копитата подплаши ято черни птици, които се издигнаха с крясъци над мачтите, реите, въжетата и скелетите. Само за миг небето почерня от тях и те закръжиха над ръба на пропастта, на чието дъно се намираше езеро, сиво и гладко като живак. На стръмния склон, издигащ се над корабната гробница, се забелязваше замък, тъмен и мрачен, срастващ се с отвесните скали над езерото. Келпи се разигра, зацвили, размърда уши и погледна накриво към скелетите, останките, целия този мъртъв пейзаж. Към грачещите черни птици, които вече се връщаха и отново накацваха по рушащите се мачти, по вантите и черепите. Птиците разбираха, че няма защо да се боят от самотния конник. И ако някой тук трябва изобщо да се страхува, то това е самият конник.
— Спокойно, Келпи — заговори Цири с променен глас. — Това е краят на пътя. Това е точното място и точното време.
Тя изскочи пред портите незнайно откъде, появи се изведнъж, като мираж между скелетите. Стражите при вратите я забелязаха първи, разтревожени от граченето на гарваните. Сега всички крещяха, жестикулираха и я сочеха с пръсти, привиквайки останалите.
Когато тя се приближи до кулата над портата, там вече се беше събрала тълпа. Чуваше се възбудена глъч. Гледаха я всички: малцината, които като Бореас Мун и Дакре Силифант вече я бяха виждали и я познаваха, както и онези, които само бяха чували за нея — новобранците на Скелен, наемниците и обикновените разбойници и грабители от Ебинг и околностите. Сега те изумено гледаха към момичето с пепелява коса, белег на лицето и меч на гърба, и към великолепната врана кобила, която държеше главата си високо, изпръхтяваше от време на време и подрънкваше с подкови по плочите на двора.
Глъчката и виковете утихнаха. Настъпи пълна тишина. Кобилата пристъпваше като балерина, подковите звъняха като удар на чук върху наковалня. Мина доста време, преди да й препречат пътя, кръстосвайки гизарми и рунки11. Някой протегна неуверено и страхливо ръка към юздата й. Кобилата изпръхтя.
11
Рунка — прободно оръжие, разновидност на копието, но с две допълнителни по-малки странични остриета. — Б.пр.