— Отведете ме при господаря на замъка — изрече девойката със звънлив глас.
Бореас Мун, без сам да знае защо, хвана стремето и й подаде ръка. Останалите държаха потропващата с копита и цвилеща кобила.
— Позна ли ме, уважаема госпожице? — попита тихо Бореас Мун. — Вече сме се срещали.
— Къде?
— На леда.
Девойката го погледна право в очите.
— Тогава изобщо не ви гледах лицата — подхвърли равнодушно тя.
— Ти си Господарката на езерото — поклати той сериозно глава. — Защо дойде тук, момиче? Защо?
— За Йенефер. И заради своето предопределение.
— По-скоро за своята смърт — прошепна Мун. — Това е замъкът Стига. На твое място щях да бягам оттук колкото се може по-далеч и по-бързо.
Тя отново го погледна. Бореас веднага разбра какво иска да му каже с този поглед.
Появи се Стефан Скелен. Оглежда я дълго, скръстил ръце на гърдите си. Накрая с енергичен жест я покани да го последва. Двамата вървяха мълчаливо, обградени отвсякъде с въоръжени хора.
— Странно момиче — измърмори Бореас. И потрепери.
— За наш късмет тя не е наша грижа — обади се язвително Дакре Силифант. — Направо съм изненадан как ей така я заговори. Та тя е вещица, уби Варгас и Фрип, а после Оли Харшейм…
— Кукумявката уби Харшейм, не тя — сряза го Бореас. — Тя ни подари живота там, на леда, макар че можеше да ни потопи и да ни издави като кученца. Всичките. Включително и Кукумявката.
— Че как. — Дакре се изплю на дворните плочи. — А сега той, заедно с магьосника и Бонхарт ще й се отплати за милостта. Защо не погледнеш, Мун, церемонията сигурно вече е започнала. Ще й съдерат кожата на тънки лентички.
— Не се съмнявам, че ще я съдерат — подхвърли Бореас. — Те са си живи кожодери. И ние не сме по-добри, щом им служим.
— Че имаме ли някакъв избор? Нямаме.
Някой от наемниците на Скелен внезапно тихо извика, друг го последва. Трети изруга. Някой въздъхна. Друг мълчаливо посочи с пръст. Върху зъберите, конзолите и триъгълните фронтони над прозорците, над улуците, гаргойлите и маскароните, където и да погледнеха, виждаха накацали черни птици. Тихо и беззвучно те се бяха сбрали тук от гробището на корабите и сега стояха тихо и в очакване.
— Предусещат смъртта — обади се някой от наемниците.
— И труповете — добави друг.
— Нямаме друг избор — машинално повтори Силифант и погледна Бореас.
Бореас Мун гледаше птиците.
— Може би е време да се появи? — отвърна тихо той.
Изкачиха се нагоре по голямото стълбище с три площадки, минаха покрай статуите, стоящи в нишите на дългия коридор, след това прекосиха галерията, окръжаваща вестибюла. Цири крачеше смело, без да се тревожи. Не я плашеха нито оръжието, нито разбойническите физиономии на придружителите й. Беше излъгала, когато каза, че не помни лицата на хората от замръзналото езеро. Помнеше ги. Помнеше как Стефан Скелен, същият, който сега я водеше с мрачно лице из вътрешността на този страшен замък, трепереше и тракаше със зъби върху леда.
Сега, когато Скелен я поглеждаше от време на време и я изпепеляваше с поглед, тя чувстваше, че той, както и преди, се страхува от нея. Цири въздъхна дълбоко.
Влязоха в хола под високия, поддържан от колони купол, под огромни, приличащи на паяжини полилеи. Цири видя кой я чака там. Страхът заби нокти в сърцето й.
С три крачки Бонхарт стигна до нея. Хвана я с две ръце за салтамарката, вдигна я, притегли я към себе си и приближи лицето й към безцветните си, изпъкнали очи.
— Пъкълът сигурно е ужасно място — изхриптя той, — щом предпочете да се върнеш при мен.
Тя не отвърна нищо. В дъха му се усещаше алкохол.
— А може би дори пъкълът е отказал да те приеме, малко чудовище? Може би онази дяволска кула те е изплюла навън с отвращение, след като е опитала отровата ти?
Той я притегли още по-близо. Тя извърна лице.
— Правилно — тихо рече той. — Ненапразно си се притеснявала, че това ще е краят на пътя ти. Оттук не можеш да избягаш. Тук, в този замък, ще ти източа кръвчицата.
— Приключихте ли, господин Бонхарт?
Тя веднага позна човека, произнесъл тези думи. Магьосникът Вилгефорц, същият, който на Танед беше окован във вериги, а след това я преследваше в Кулата на чайката. Тогава, на острова, той изглеждаше по-нормално. Сега лицето му беше променено по някакъв начин, което го правеше да изглежда грозно и страшно.
— Позволете, господин Бонхарт. — Магьосникът дори не помръдна в подобното на трон кресло. — Аз ще се заема с приятното задължение да посрещна с „добре дошла“ в замъка Стига нашата гостенка, госпожица Цирила от Цинтра, дъщеря на Павета, внучка на Каланте, потомка на знаменитата Лара Дорен аеп Шиадал. Добре дошла. Моля, приближи се.