Цири разбра, че трябва да действа или сега, или никога. Тя рязко се извъртя и измъкна Лястовичката от ножницата. Целият замък изведнъж завибрира, тя почувства, че пада и болезнено удари коленете си. Сви се, почти опирайки чело в пода, борейки се с желанието да повърне. Мечът се изплъзна от вцепенените й пръсти. Някой го вдигна.
— Да-а-а — провлачи глас Вилгефорц и подпря брадичка върху допрените си като за молитва длани. — Докъде бяхме стигнали? А, да, до твоето предложение. Животът и свободата на Йенефер в замяна… На какво? На това, че ти ще ми се отдадеш доброволно, с желание, без насилие и принуда? Съжалявам, Цири. За онова, което ще направя с теб, насилието и принудата просто са необходими. Да, да — повтори той, наблюдавайки с интерес как момичето хрипти, лигави се и се опитва да изкара съдържанието на стомаха си. — Без насилие и принуда просто няма да се получи. Уверявам те, че никога няма да се съгласиш доброволно на онова, което смятам да направя с теб. Така че предложението ти си остава жалко и смешно, а на всичкото отгоре и безсмислено. Затова го отхвърлям. Хванете я. И я отведете в лабораторията.
Лабораторията почти не се различаваше от онази, която беше позната на Цири от храма на Мелителе в Еландер. Тя също беше ярко осветена, тук също цареше идеална чистота. И тук имаше дълги маси с плотове, обковани с ламарина. Върху плотовете бяха натрупани стъкленици, реторти, колби, епруветки, тръбички, лещи, съскащи и бълбукащи дестилационни кубове и други странни прибори. И тук, както и в Еландер, силно миришеше на етер, спирт, формалин и още нещо, което внушаваше страх. Дори там, в приятелския храм, заедно с приятелски настроените жрици и Йенефер, лабораторията внушаваше страх на Цири. А там, в Еландер, никой не я беше вкарал вътре насила, никой не я беше хвърлил грубо върху скамейката, никой не я беше държал за ръцете с желязна хватка. Там, в Еландер, насред лабораторията, нямаше ужасяващ стоманен стол, чието садистично предназначение беше повече от очевидно. Там нямаше облечени в бяло и обръснати до голо типове, нямаше го Бонхарт, нямаше го възбуденият, почервенял и нервно облизващ устни Стефан Скелен. Нямаше го и Вилгефорц с едно нормално и друго малко и кошмарно мърдащо око.
Вилгефорц се обърна към масата и започна да подрежда върху нея предизвикващи страх инструменти.
— Разбираш ли, прелестна моя — заговори той, приближавайки се към Цири, — за мен ти си ключът към могъществото и властта. Властта не само над тукашния свят, но и над всички светове. Над пълния комплект места и времена, появили се след Сливането. Сигурно ме разбираш. Някои от тези места и времена вече си ги посещавала. Срам ме е да си призная — продължи той след малко, запретвайки ръкави, — но властта ужасно ме привлича. Може да прозвучи тривиално, знам, но аз искам да бъда владетел. Владетел, пред когото ще се кланят, когото ще боготворят и благославят за това, че съществува и ще му отдават божествени почести, ако да речем, реши да избави света от катаклизъм. Дори и ако го направи просто от каприз. Ох, Цири, сърцето ми ликува, когато си помисля колко щедро ще възнаграждавам верните и колко жестоко ще наказвам непослушните и непокорните. Истински мед за душата ми ще бъдат произнасяните от цели поколения молитви за мен, за моята милост и моята любов. Цели поколения, Цири, и цели светове. И чуй какво още следва. Слушаш ли? Те ще се молят да ги спася от глада, огъня, войната и от гнева на Вилгефорц…
Магьосникът размърда пръсти пред лицето й — и рязко я хвана за бузите. Цири извика и се дръпна, но той я държеше здраво. Устните й затрепериха. Вилгефорц забеляза това и се закикоти.
— Дете на Предопределението. — Той се засмя нервно, в ъгълчетата на устата му се появи пяна. — Aen Hen Ichaer, свещената елфическа Стара кръв… Вече си само моя…
Той се изправи рязко и избърса устата си.
— Всякакви глупаци и мистици — продължи Вилгефорц с обичайния си студен тон — се опитваха да те нагодят, да те приспособят по някакъв начин към приказките, легендите и предсказанията, търсеха гена, който носиш, наследството на предците. Бъркайки небето и звездите с отражението им върху повърхността на езерото, те мистично предположиха, че генът, носител на велики способности, ще продължи да се развива и ще достигне пълната си мощ или в твоето дете, или в детето на детето ти. По този начин около теб растеше магическа аура, виеше се тамянен дим. А истината се оказа толкова банална, колкото и прозаична. Важна е кръвта ти, прелестна моя. Но в абсолютно буквалния, лишен от поетичност смисъл на тази дума.