— Аха! — обади се и друг мъж от стражата, мустакатко с калпак, украсен с пера от черен щъркел. — Така си е! Лошо е, когато императорът ти е ядосан.
— О, стига — обади се трети, който беше пристигнал в замъка с последните попълнения към наемническата дружина на Скелен. — На императора съвсем не му е до нас. Сега той си има други проблеми. Войските му ядат голям бой от нордлингите.
— Може пък да не е чак толкова зле, че сме тук с Кукумявката? — рече четвърти. — Винаги е по-добре да си при онзи, който е отгоре.
— Вярно, че е по-добре — обади се новакът. — Мисля, че Кукумявката ще се издигне. А с него и ние ще се оправим.
— Ох, момчета — облегна се на рунката си Задарлик. — Тъпи сте като конски опашки…
Черните птици излетяха с оглушителен шум и грачене, заслониха небето и обкръжиха кулата.
— Какво става, по дяволите? — ахна един от пазачите.
— Отворете портата!
Изведнъж Бореас Мун усети силната миризма на билки: конски босилек, мента и мащерка. Той преглътна, тръсна глава, затвори и отвори очи. Не му помогна. Слабият, сивокос, приличащ на просяк тип, който се беше появил до него от нищото, нямаше никакво намерение да изчезва. Той стоеше и се усмихваше, без да отваря устни. Косите на Бореас за малко да му повдигнат шапката.
— Моля, отворете вратата — обади се усмихващият се мъж. — Веднага. Повярвайте ми, така ще е по-добре.
Задарлик, изпуснал рунката си със звънтене, стоеше неподвижно и мърдаше беззвучно с устни. Погледът му беше абсолютно пуст. Останалите пазачи се приближиха до портата с вдървена, неестествена походка, като големи. Свалиха гредата и отвориха двете крила.
В двора с тропот връхлетяха четирима конници. Косите на единия бяха бели като сняг, в ръката му като мълния проблясваше меч. Вторият се оказа светлокоса жена, опъваща тетивата на лъка си. Третата ездачка, съвсем младичка девойка, със замах разсече челото на Задарлик.
Бореас Мун подхвана изпуснатата рунка и вдигна дръжката й пред себе си, за да се предпази. Четвъртият ездач изведнъж се надвеси над него. От двете страни на шлема му бяха прикрепени крила на хищна птица. Проблесна вдигнатият му меч.
— Остави го, Кахир — каза рязко белокосият. — Пести времето и кръвта. Милва, Регис, да вървим…
— Не! — избоботи Бореас, без сам да знае защо прави това. — Не натам… Там има само задънен проход. Трябва да вървите нататък, по онези стълби. Горе, в замъка. Ако искате да спасите Господарката на езерото… трябва да побързате.
— Благодаря — отвърна белокосият. — Благодаря ти, непознати. Регис, чу ли го? Води ни.
Само след миг на двора останаха само труповете. И Бореас Мун, все още облегнат на дървената рунка. Не можеше да я пусне, толкова силно му трепереха краката.
Гарваните с грачене кръжаха над замъка Стига. Мъгла обгръщаше кулите.
Вилгефорц изслуша със стоическо спокойствие и с каменно лице съобщението на дотичалия наемник. Но играещото и непрекъснато примигващо око го издаде.
— Помощ в последния момент? — изскърца той. — Не е за вярване. Такива неща просто не се случват. Или се случват, но само в панаирджийските представления, а това точно на такова ми мяза. Бъди така любезен, добри ми човече, и ми кажи, че всичко това си го измислил, за да се пошегуваш с нас?
— Нищо не съм измислил! — възмути се войникът. — Истината ви казвам! Нахълтаха някакви… Цяла армия…
— Добре, добре — прекъсна го магьосникът. — Пошегувах се. Скелен, заеми се лично с това. Сега е моментът да покажеш какво струва малката ти армия, наета, между другото, с моето злато.
Кукумявката подскочи, размахвайки нервно ръце.
— Не гледаш ли твърде просто на нещата, Вилгефорц? — извика той. — Като че ли не си даваш сметка за сериозността на ситуацията! Ако някой е нападнал замъка, то това може да е само армията на Емхир! Което означава…
— Нищо не означава — отряза го магьосникът. — Но знам какво си мислиш. Добре, ако фактът, че стоя зад гърба ти, ще те поуспокои, нека бъде така. Да вървим. Вие също, господин Бонхарт. А що се отнася до теб — погледна той Цири със страшното си око, — остави всяка надежда. Знам кой е дошъл тук със своята достойна за фарс помощ. И ти гарантирам, че ще превърна този фарс в ужас.
Той се обърна към слугите и аколитите:
— Хей, вие! Оковете девойката в двимерит и я заключете в килията с три катинара. И не отстъпвайте нито на крачка от вратата! Ще отговаряте с главите си за нея! Ясно ли е?
— Тъй вярно, господине!
Връхлетяха в коридора, оттам в друга зала, пълна със статуи. Никой не им препречи пътя. Мярнаха се само няколко слуги, които се скриха веднага, щом ги забелязаха.