Хукнаха нагоре по стълбите. Кахир изби вратата с ритник. Ангулеме влетя вътре с боен вик и с един удар на меча си отсече шлема на стоящата до вратата броня, която взе за стража. Веднага разбра грешката си и избухна в смях.
— Хе-хе-хе! Вижте само…
— Ангулеме — укроти я Гералт. — Не стой! Давай нататък!
Пред тях се отвориха врати, мярнаха се фигури. Без да се замисля, Милва опъна тетивата и пусна една стрела. Някой изкрещя. Вратите се затвориха. Гералт чу как падна мандалото.
— Напред! Напред! — извика той. — Не стойте!
— Вещерю — каза Регис. — Глупаво и безсмислено е да тичаме така на сляпо. Аз ще отида… Ще полетя на разузнаване.
— Лети.
Вампирът изчезна, сякаш отвян от вятър. Гералт нямаше време да се изненада. Те отново се натъкнаха на хора, този път въоръжени. Кахир и Ангулеме се хвърлиха с викове срещу тях и хората хукнаха да бягат, най-вече от Кахир и впечатляващия му шлем с крила.
Озоваха се в заобикалящата вътрешния двор галерия. До вратата, водеща към вътрешността на сградата, оставаха няколко крачки, може би двайсетина, когато в другия край на галерията се появиха хора. Разнесоха се викове, усилени от ехото. Засвистяха стрели.
— Скрийте се! — извика вещерът.
Стрелите се сипеха като градушка. Фучаха пера, накрайниците изкарваха искри от каменния под, трошаха мазилка по стените. По вещера и групата му се сипеше прах.
— Залегнете! Зад парапета!
Проснаха се на пода, опитвайки се да се прикрият колкото могат зад резбованите колони на парапета. Но не успяха да се отърват без рани. Вещерът чу как Ангулеме извика и видя как момичето се хваща за рамото, за окървавения ръкав.
— Ангулеме!
— Няма нищо! Мина през месото! — извика момичето с леко треперещ глас, потвърждавайки онова, което вещерът вече знаеше — ако острието на стрелата беше раздробило костта, Ангулеме щеше да изгуби съзнание от шока.
Стрелците от другия край на галерията не спираха да стрелят и крещяха, викайки подкрепление. Неколцина притичаха настрани, за да могат да достигат до противника от по-остър ъгъл. Гералт изруга и прецени разстоянието, отделящо ги от аркадата. Работата не изглеждаше добре. Но да останат тук означаваше сигурна смърт.
— Скачаме! — изкрещя той. — Внимание! Кахир, помогни на Ангулеме.
— Ще ни избият!
— Скачаме! Така трябва!
— Не! — извика Милва и се изправи с лък в ръка.
Тя се изпъна и зае стрелкова поза, като истинска статуя, мраморна амазонка с лък. Стрелците от галерията закрещяха.
Милва отпусна тетивата.
Единият от стрелците излетя назад, удари се с гръб в стената и върху мазилката остана кървав отпечатък, наподобяващ огромно осмокрако. От галерията долетяха рев, гневни и заплашителни крясъци.
— Велико слънце… — изстена Кахир. Гералт го стисна за рамото.
— Да скачаме! Помогни на Ангулеме.
Стрелците от галерията съсредоточиха обстрела си върху Милва. Стрелкинята дори не помръдна, въпреки че около нея се сипеха отломки от мазилката, хвърчаха парчета мрамор и натрошени стрели. Тя спокойно пусна тетивата. Нов вик и втори противник рухна като парцалена кукла, опръсквайки с кръв и мозък своите съседи.
— Сега! — извика Гералт, забелязвайки как стражите скачат от галерията и падат по каменния под на дворчето в опит да се скрият от безмилостните стрели на Милва. Продължиха да стрелят само тримата най-смели.
Една стрела се удари в стълба, засипвайки Милва с прах от мазилката. Тя издуха падналия върху лицето й кичур коса и опъна лъка.
— Милва! — Гералт, Ангулеме и Кахир изтичаха до арките. — Остави ги! Бягай!
— Само още веднъж — каза стрелкинята, притиснала перата на стрелата към крайчето на устните си.
Тетивата изплющя. Единият от тримата смели стрелци изкрещя, преметна се през перилата и падна долу, върху каменния под на дворчето. Останалите за миг изгубиха цялата си смелост. Стовариха се на пода и се притиснаха към него. Притичалите се на помощ хора не бързаха да излязат в галерията и да се изложат под убийствения обстрел на Милва.
С изключение на един.
Милва го оцени веднага. Не много висок, хилав, побелял. С протрит до блясък нараменник върху лявата мишница, със стрелкова ръкавица на дясната ръка. Тя го видя как вдига красивия си комбиниран лък с резбовано ложе, как меко го натяга. Видя опънатата тетива на фона на загорялото му лице, видя как червеното перо на стрелата докосва бузата му. Видя, че той се цели правилно.
Тя вдигна лъка, меко опъна тетивата, като същевременно се прицелваше. Тетивата се докосна до лицето й, перото на стрелата — до крайчеца на устните й…
— По-силно, по-силно, Марийке! До бузата. Усучи тетивата с пръсти, за да не падне стрелата от ложето. Притисни ръка към бузата. Прицели се. Отвори и двете очи! Сега притаи дъх. Стреляй!