Магьосницата дори не трепна. След удара се чу съвсем тихичък звън на метал.
Двимеритовият нашийник падна на земята, до веригите. На шията на Йенефер се появи една, само една червена капчица.
Тя се засмя, масажирайки китките си. След това се обърна към мъжете. Нито един не издържа погледа й.
Онзи с алебардата остави старото оръжие на пода внимателно, сякаш се страхуваше, че то ще зазвъни.
— С такива Кукумявката сам да се оправя — изръмжа той. — На мен ми е мил животът.
— Заповядаха ни — измънка друг, отстъпвайки назад. — Наредиха ни… Ние по заповед…
— Нищо не сме ви направили, госпожо — облиза устните си третият. — Във вашата килия… Застъпете се за нас…
— Махайте се — извика Йенефер. Освободена от двимеритовите окови, изправена, с гордо вдигната глава, тя изглеждаше като титанка. Черната й разрошена грива сякаш допираше тавана.
Мъжете се ометоха. Йенефер се смали до нормални размери и се хвърли на шията на Гералт.
— Знаех, че ще дойдеш за мен — промълви тя, търсейки устните му. — Че при всички случаи ще дойдеш.
— Да вървим — каза той след малко, поемайки си въздух. — Сега — Цири.
— Цири — съгласи се тя и в очите й се разгоряха страховити виолетови пламъци. — И Вилгефорц.
Иззад ъгъла изскочи здравеняк с арбалет; изкрещя и стреля, целейки се в магьосницата. Гералт скочи като пружина и замахна с меча. Отбитата стрела прелетя толкова близо над главата на арбалетчика, че той се сви от страх. Преди да успее да се изправи отново, вещерът подскочи и го разпра като шаран. По-нататък по коридора се забелязваха още двама, те също държаха арбалети и също стреляха, но ръцете им трепереха твърде силно, за да улучат. След миг вещерът вече стоеше до тях и двамата умряха бързо.
— Накъде, Йен?
Магьосницата затвори очи и се съсредоточи.
— Насам. По стълбата.
— Сигурна ли си?
— Да.
Главорезите на Скелен ги нападнаха веднага, щом излязоха от завоя близо до украсената с архиволт врата. Бяха повече от десетима, въоръжени с копия, протазани и корсеки. Освен това бяха решителни и яростни. Но въпреки това всичко приключи много бързо. Единият беше поразен в гърдите от огнена стрела, пусната от дланта на Йенефер. Гералт се завъртя в пирует, влетя между останалите и сихилът започна да проблясва и съска като змия. След като убиха четирима, останалите побягнаха, събуждайки със звън и тропот ехо в коридорите.
— Всичко наред ли е, Йен?
— Не може да е по-добре!
Под архиволта стоеше Вилгефорц.
— Колко впечатляващо — каза той спокойно и звучно. — Възхитен съм. Честна дума, наистина съм възхитен, вещерю. Може да си наивен и безнадеждно глупав, но с техниката си определено предизвикваш възхищение.
— Твоите главорези — отвърна също така спокойно Йенефер — току-що избягаха, изоставяйки те в наши ръце. Дай ми Цири, а аз ще те оставя здрав.
— Знаеш ли, Йенефер — озъби се магьосникът, — за втори път днес получавам такова великодушно предложение. Благодаря, благодаря. А ето и отговорът ми.
— Пази се! — извика Йенефер и отскочи встрани. Гералт също отскочи. Навреме. Излетялото от ръката на магьосника огнено кълбо превърна в черна цвъртяща каша мястото, където двамата бяха стояли до момента. Вещерът избърса от лицето си саждите и остатъците от вежди. Забеляза, че Вилгефорц протяга ръка. Гмурна се настрани и падна на пода до колоната. Разнесе се такъв гръм, че в ушите им зазвъня, а замъкът се разтресе из основи.
Страшният гръм отекна в целия замък, стените се разтресоха, полилеите зазвъняха. Със силен трясък на земята се стовари голям портрет с позлатена рамка.
В очите на притичалите наемници гореше див ужас. Стефан Скелен ги изгледа страшно, направи войнствена физиономия и попита с решителен глас:
— Какво става там? Говорете!
— Господин коронер — изхриптя един. — Там е страшно! Те са демони и дяволи… Стрелят с лъкове безпогрешно… Колят навред… Сеят смърт… Всичко е почервеняло от кръв!
— Поне десетина паднаха… Може и повече да са… А там… Чувате ли?
Отново отекна гръм и замъкът се разтресе.
— Магия — измърмори Скелен. — Вилгефорц… Е, да видим. Да разберем кой кого.
Дотича още един войник, пребледнял и посипан с прах. Дълго време не можа да обели нито дума, а когато най-накрая заговори, гласът му трепереше също както ръцете му.
— Там… там… Чудовище… Господин коронер… Прилича на огромен прилеп! Пред очите ми късаше главите на хората… Лее се кръв като фонтан! А той съска и се смее… С ей такива зъбища!
— Няма да се отървем… — прошепна някой зад гърба на Кукумявката.
— Господин коронер — най-накрая се осмели да се обади Бореас Мун. — Това са привидения. Видях… младия граф Кахир аеп Кеалах. А той е мъртъв.