Скелен го погледна безмълвно.
— Господин Стефан… — едва чуто се обади Дакре Силифант. — Дали не воювахме достатъчно тук?
— Това не са хора — простена един от наемниците. — Дяволи от пъкъла, ето какво са! Човешката сила не може да ги спре…
Кукумявката скръсти ръце на гърдите си и погледна войниците със смел и властен поглед.
— Значи няма да се месим в конфликта между пъклените сили! — заяви той силно и уверено. — Нека демоните се бият с демони, магьосниците с магьосници, а привиденията — с надигналите се от гроба мъртъвци. Няма да им се пречкаме. Просто спокойно ще изчакаме тук резултата от битката.
Лицата на наемниците се проясниха. Самочувствието им видимо се подобри.
— Това стълбище е единственото тук — продължи с гръмък глас Скелен. — Няма друг изход. Ще почакаме тук. Да видим кой ще тръгне да слиза по него.
На горния етаж се разнесе ужасяващ грохот, от стените се посипа мазилка. Замириса на сяра и изгоряло.
— Много е тъмно тук! — възкликна Кукумявката с гръмък и смел глас, за да повдигне духа на войниците си. — Бързо палете каквото може! Факли, борини! Трябва да видим кой пръв ще се появи на стълбището! Да напълним с нещо бързо запалимо онези железни кошове!
— Какво запалимо, господине?
Скелен безмълвно им посочи.
— Картините? — попита недоверчиво наемникът. — Платната?
— Именно! — изсумтя Кукумявката. — Какво ме гледате! Изкуството е мъртво!
Рамките се превърнаха в трески, платната — в парцали. Добре изсъхналото дърво и намазаната с маслени бои материя се подпалиха веднага и над тях се извиха ярки пламъци. Бореас Мун гледаше. За себе си вече беше решил. Окончателно.
Нещо зазвъня, проблесна, и колоната, зад която бяха успели да отскочат в последния момент, се срути. Стълбът се пречупи, украсеният с акант капител се стовари на пода и разби на парчета теракотената мозайка. Към тях със съскане се понесе кълбовидна мълния. Йенефер я отби със заклинание и жест.
Вилгефорц идваше право към тях, наметалото му се развяваше като драконови криле.
— Йенефер въобще не ме изненадва — говореше той. — Тя е жена, същество по-нисше в еволюционното си развитие, управлявано от хормонален хаос. Но ти, Гералт, ти си не само мъж, разсъдлив по природа, но си и мутант, неподвластен на емоциите.
Магьосникът замахна с ръка. Проблесна и се чу звънтене. Мълнията отскочи от измагьосания от Йенефер щит.
— Въпреки своята разсъдливост — продължаваше Вилгефорц, прехвърляйки от длан в длан огнено кълбо, — в едно нещо проявяваш изумителна и изключително глупава последователност: непрекъснато те тегли да пикаеш срещу вятъра. Това не може да не свърши зле. Да знаеш, че днес, в замъка Стига, ти пикаеш срещу ураган.
Някъде по долните етажи се водеше битка, някой крещеше силно, виеше от болка. Нещо гореше. Цири вдишваше дима и миризмата на изгоряло, усещаше полъха на горещия въздух.
Нещо изгърмя с такава сила, че поддържащите тавана колони се разтресоха, а от стените се посипа алабастър.
Цири надникна предпазливо иззад ъгъла. Коридорът беше пуст. Тя пое бързо и тихо покрай подредените вляво и вдясно по коридора скулптури. Вече ги беше виждала някъде.
В сънищата си.
Излизайки от коридора, тя се натъкна на човек с копие. Отскочи назад, приготвяйки се да направи салто и да го нападне, но изведнъж осъзна, че човекът с копието всъщност е белокоса, слаба, прегърбена жена. И в ръцете си държи метла, а не копие.
— Къде държат магьосницата с черните коси? — попита Цири. — Къде?
Жената с метлата мълча дълго, помръдвайки с устни, сякаш дъвчеше нещо.
— Откъде да знам, гълъбче? — промърмори най-накрая тя. — Аз само почиствам тук. Нищо друго не правя, само вървя след тях и чистя — повтори тя, без да поглежда Цири. — А те само цапат и цапат. Сама виж, гълъбче.
Цири погледна. На пода на зигзаг беше размазана ивица кръв. Няколко крачки по-нататък кръвта стигаше до сгърчен край стената труп. Още по-нататък лежаха други двама — единият свит на кълбо, другият — съвсем неестествено разпънат на кръст. До тях бяха захвърлени арбалети.
— Само цапат. — Жената взе кофата и парцала, отпусна се на колене и започна да бърше. — Само мръсотия, мръсотия и пак мръсотия. А ти бършеш ли, бършеш. Ще му се види ли някога краят?
— Не — отвърна глухо Цири. — Никога. Така е устроен светът.
Жената спря да бърше. Но не вдигна глава.
— Аз само почиствам — рече тя. — Нищо друго. Но на теб, гълъбче, ще ти кажа, че оттук трябва да тръгнеш направо, а след това наляво.
— Благодаря.