Жената наведе още по-ниско глава и се захвана за работа.
Тя беше сама. Съвсем самичка, изгубена в плетеницата от коридори.
— Госпожо Йенефе-е-ер!
Досега пазеше тишина, защото се страхуваше да не привлече хората на Вилгефорц. Но сега…
— Йенефе-е-ер!
Стори й се, че чу нещо. Да, разбира се!
Тя хукна по коридора и влезе в голяма зала с високи колони. В носа отново я лъхна миризмата на изгоряло.
Бонхарт се появи като призрак от една ниша и я удари по лицето. Тя се олюля, а той като ястреб се нахвърли върху нея, хвана я за гърлото и я притисна към стената. Цири го погледна в рибешките очи и почувства как сърцето й потъва надолу, към корема.
— Нямаше да те намеря, ако не се беше развикала — изхриптя Бонхарт. — Но ти викаше, и то тъжно! За мен ли тъгуваш, миличка?
Продължавайки да я притиска към стената, той заплете пръсти в косата на тила й. Цири отдръпна глава. Ловецът се озъби. Прекара ръка през раменете й, през гърдите, и я хвана грубо за слабините. След това я пусна и я блъсна така, че тя се свлече до стената.
Тогава той хвърли в краката й меча. Нейната Лястовичка. И тя веднага разбра какво се иска от нея.
— Бих предпочел да е на арената — процеди той през зъби. — Като завършек, като финал на много превъзходни представления. Вещерката срещу Лео Бонхарт. Ех, доста биха платили хората, за да видят нещо подобно. Хайде де! Грабвай желязото и го вади от ножницата!
Тя така и направи. Но не извади меча от ножницата, само го преметна на гръб така, че да може да го достигне с ръка.
Бонхарт отстъпи една крачка.
— Мислех си — рече той, — че ще ми е достатъчно да гледам процедурите, които ти е подготвил Вилгефорц. Но съм грешал. Трябва да усетя как животът ти изтича по моето острие. Майната им на всички магии и заговори, на всички предопределения и предсказания, на съдбата на света. Майната й на старата и новата кръв. За какво са ми всички пророчества и магии? Каква полза от тях? Никаква! Нищо не може да се сравни с удоволствието…
Гласът му секна. Тя видя как той стисна зъби, как зловещо проблеснаха очите му.
— Ще ти източа кръвчицата, вещерке — прошепна Бонхарт. — А след това, преди да се вкочаниш, ще отпразнуваме сватбата си. Ти си моя. И ще умреш моя. Грабвай оръжието.
Разнесе се далечен грохот, замъкът се разтресе.
— Вилгефорц прави на кайма твоите вещерски спасители — поясни с каменно лице Бонхарт. — Хайде, момиче, грабвай меча.
„Трябва да бягам — помисли си тя, вкаменена от ужас. — Да избягам на друго място и в друго време, само да е по-далеч от него, колкото се може по-далеч“. Досрамя я. Как така ще бяга? Да изостави Йенефер и Гералт на произвола на съдбата? Но разумът й подсказваше: „Мъртва няма да им помогна много…“
Тя се съсредоточи и притисна юмруци към слепоочията си. Бонхарт веднага разбра какво му готви и се хвърли към нея. Но късно. В ушите на Цири зашумя, нещо проблесна. „Получи се“ — помисли си тя тържествуващо.
И веднага разбра, че е прибързала с ликуването. Разбра го, щом чу яростните викове и ругатни. Виновна за провала й най-вероятно беше злата, враждебна и парализираща аура на това място. Тя се беше пренесла, но наблизо. Съвсем близо до Бонхарт. Но все пак извън обсега на ръцете и меча му. Поне за известно време.
Преследвана от крясъците му, тя се обърна и побягна.
Цири побягна по дългия широк коридор, съпровождана от мъртвите погледи на алабастровите канефори12, поддържащи арките. Зави веднъж, втори път. Възнамеряваше да се крие и да измами Бонхарт, освен това бързаше към звуците от битката. Където имаше бой, там бяха приятелите й.
Връхлетя в голямо кръгло помещение, в средата на което на мраморен подиум се извисяваше статуята на жена с покрито лице, най-вероятно богиня. Оттук излизаха два коридора, и двата доста тесни. Тя избра наслуки. И естествено, направи лош избор.
— Момичето! — изрева един от наемниците. — Падна ни!
Бяха твърде много, за да приеме боя дори в тесния коридор. А Бонхарт сигурно вече беше близо. Цири се обърна и хукна да бяга. Влетя в залата с мраморната богиня. И се втрещи.
Пред нея стоеше рицар с огромен меч, с черен плащ и шлем, украсен с крилете на хищна птица.
Градът гореше. Тя чуваше бученето на пожара, виждаше извиващите се огнени езици, чувстваше пърлещата жега. В ушите й отекваха цвиленето на коне, воплите на умиращите… Крилата на черната птица изведнъж се размахаха и закриха всичко… Помощ!
„Цинтра — помисли си тя, идвайки на себе си. — Остров Танед! Намерил ме е дори тук. Това е демон. Обкръжават ме демони, кошмарите от сънищата ми. Отзад — Бонхарт, отпред — той.“
Разнесоха се викове и тропот на бягащи хора.