В рода Дифрин се спазваше една стара традиция: всички мъже от рода изкарваха по едно денонощие при тялото на починалия им роднина, изложено в оръжейната на замъка. През това време жените, за да не пречат и да не разсейват мъжете в тяхното мълчаливо бдение, плачеха и припадаха в най-далечното крило на замъка. След като ги свестяваха, те отново започваха да ридаят истерично. И така отново и отново.
Истерията и сълзите се считаха за нетактичност и безчестие дори при жените, виковарски дворянки. Но в рода Дифрин традицията беше такава и всички я спазваха. И никой не смяташе да я отменя.
Десетгодишният Кахир, най-малкият брат на загиналия в Назаир и лежащ сега в оръжейната Аилил, все още не можеше да се смята за мъж. Не го допуснаха при събралото се край открития гроб мъжко общество, не му позволиха да седи и да мълчи заедно с дядо Груфид, баща на Кеалах, брат на Деран, и всичките останали чичовци, братя и братовчеди. Естествено, не му беше позволено и да плаче и да припада заедно с баба си, майка си, трите сестри и безбройните лели и братовчедки. Заедно с останалите си малолетни роднини, които бяха дошли за панихидата, погребението и тържествения помен в Дарн Дифра, Кахир безделничеше и лудуваше край стените на замъка. И водеше юмручни боеве с онези, които смятаха, че най-смели от смелите в боевете за Назаир са били техните бащи и братя, а не Аилил аеп Кеалах.
— Кахир! Ела тук, синко!
В галерията стоеше Мавр, майката на Кахир, и нейната сестра, леля Кинеад вар Анахид. Лицето на майка му беше почервеняло и толкова подпухнало от плач, че Кахир направо се уплаши. Остана поразен, че плачът може да превърне една толкова красива жена като майка му в истинско чудовище. И той твърдо реши никога през живота си да не плаче.
— Помни, синко — заплака Мавр, прегръщайки сина си толкова силно, че му спря дъхът. — Запомни този ден. Не забравяй кой отне живота на брат ти Аилил. Трябва да ги намразиш за цял живот. Проклетите нордлинги са виновни. Те са твоите врагове, синко. Длъжен си завинаги да намразиш тази проклета престъпна нация!
— Ще ги мразя, госпожо мамо — обеща доста изненаданият Кахир. Първо, брат му Аилил беше паднал в честен бой, с достойната и завидна смърт на войн, така че защо да се проливат сълзи за това? Второ, не беше тайна, че баба Евива, майката на Мавр, произхожда от нордлингите. Татко му неведнъж я наричаше в гнева си „северна вълчица“. Разбира се, когато тя не го чуваше. Но щом такава е волята на майка му…
— Ще ги мразя — горещо се закле той. — Даже вече ги мразя! А когато порасна голям и имам истински меч, ще отида на война и ще им отрежа главите! Ще видиш, госпожо мамо!
Майка му си пое дълбоко дъх и се разплака още по-силно. Леля Кинеад я прегърна.
Кахир сви юмруци и затрепери от омраза. Към онези, които бяха натъжили майка му и я бяха накарали да изглежда толкова грозна.
Ударът на Бонхарт разсече челото, бузата и устната му. Кахир изпусна меча и залитна, а ловецът се завъртя и заби меча си между шията и ключицата му. Кахир падна в краката на мраморната богиня и кръвта му, като в езическо жертвоприношение, изми основата на статуята.
Разнесе се грохот, подът под краката им се разтресе, от стената със звън се стовари някакъв щит. По коридора се кълбеше отровен дим. Цири избърса лицето си. Светлокосото момиче тежеше като воденичен камък.
— По-бързо… Да бягаме…
— Не мога по-бързо — обади се момичето и изведнъж тежко се стовари на пода. Цири видя с ужас, че от подгизналия крачол на панталона й започна да тече кръв, образувайки бързо червена локва.
Момичето беше бледо като труп.
Цири падна на колене до нея, свали й шала, после и колана и се опита да направи пристягаща превръзка. Но раната беше твърде голяма. И се намираше твърде близо до слабините. Кръвта не спираше да се лее.
Момичето я хвана за ръката. Пръстите й бяха студени като лед.
— Цири…
— Да?
— Казвам се Ангулеме. Не вярвах… Не вярвах, че ще те намерим. Но тръгнах заедно с Гералт… Защото човек не може да не го последва. Нали знаеш?
— Знам. Такъв си е той.
— Намерихме те. И те спасихме. А Фрингила ни се присмиваше… Кажи ми…
— Моля те, замълчи.
— Кажи ми… — Устните на Ангулеме се движеха все по-бавно. — Кажи ми, нали си кралица… В Цинтра… Ние ще ти бъдем фаворити, нали? Ще ме направиш ли… графиня? Кажи ми истината… Ще ме направиш ли? Кажи!