— Внимавай. Вече сме близо.
Проблясък на острие, вой. Вървяха, догонвайки стичащата се по стъпалата кръв. Слизаха надолу, все по-надолу, по стълбището на замъка Стига. Един от нападателите се подхлъзна по окървавените стъпала, падна в краката им и започна да вие, да моли за милост, прикрил главата си с ръце. Минаха покрай него, без да го поглеждат.
До третата площадка никой не се осмели да им прегради пътя.
— Лъковете! — изрева отдолу Стефан Скелен. — Вадете арбалетите! Бореас Мун трябваше да донесе арбалетите! Къде е той?
Кукумявката нямаше как да знае, че Бореас Мун вече е доста далеч. Той препускаше право на изток, притиснал чело към конската грива, опитвайки се да изцеди всички сили на коня си.
От останалите, които бяха изпратени за лъкове и арбалети, се върна само един. Ръцете на отвикналия да стреля наемник трепереха, а очите му сълзяха от фистеха. Първата стрела едва одраска парапета. Втората падна на стълбите.
— По-високо! — дереше се Кукумявката. — Прицели се по-нависоко, идиот! Стреляй по-отблизо!
Арбалетчикът се прицели така, сякаш не го чуваше. Скелен изруга страшно, изтръгна арбалета от ръцете му, скочи на стълбата, отпусна се на едно коляно и се прицели. Гералт бързо закри с тялото си Цири. Но момичето веднага изскочи иззад гърба му, а когато тетивата бръмна, тя вече се намираше на позиция. Вдигна меча в горна кварта и отби стрелата с такава сила, че тя се въртя дълго във въздуха, преди да падне на земята.
— Много добре — промърмори Гералт. — Много добре, Цири. Но ако още веднъж направиш нещо такова, ще ти хвърля един здрав пердах.
Скелен пусна арбалета. И изведнъж осъзна, че е останал сам.
Всичките му хора, събрани на групичка, се намираха най-долу. Никой не се осмеляваше да стъпи на стълбата. И като че ли бяха намалели, още няколко бяха побягнали нанякъде. Същата работа, както с арбалетите.
А вещерът и вещерката спокойно, без да бързат и без да забавят крачка, слизаха надолу по окървавените стълбища на замъка Стига. Вървяха рамо до рамо, хипнотизирайки противниците си и заблуждавайки ги с бързите движения на остриетата си.
Скелен отстъпи. И не спря да отстъпва. До самия край. Когато се озова сред своите и видя, че и те продължават да отстъпват, той безсилно изруга.
— Момчета! — извика той, а гласът му прозвуча фалшиво и се разтрепери. — По-смело! Напред! Заедно! Напред, по-смело! След мен!
— Върви си сам — избъбри някой, поднасяйки към носа си шепа с фистех.
Ударът с юмрук на Кукумявката запрати прашеца по лицето, ръцете и яката на кафтана му.
Вещерът и вещерката стигнаха до втората площадка.
— Когато слязат долу — извика Кукумявката, — ще можем да ги обкръжим. Смело, момчета! На оръжие!
Гералт погледна Цири. И едва не извика от гняв, когато забеляза в сивите й коси бели, блестящи като сребро нишки. Но веднага се овладя. Сега не беше подходящият момент да се ядосва.
— Внимавай — рече глухо той. — Дръж се близо до мен.
— Винаги ще бъда до теб.
— Долу ще бъде напечено.
— Знам. Но нали сме заедно.
— Заедно сме.
— Аз съм с вас — каза Йенефер, която слизаше след тях по почервенелите, хлъзгави от кръвта стъпала.
— Дръжте се накуп! Дръжте се накуп! — ревеше Кукумявката.
Някои от онези, които бяха изтичали за арбалетите, се върнаха. Без арбалети. И много уплашени.
От трите коридора, водещи към стълбището, се разнесе грохот на разбивани с бойни брадви врати, звън на желязо и тежки крачки. Изведнъж от всичките три коридора се изсипаха войници с черни шлемове, брони и наметала със сребърни саламандри. Щом чуха силните и страшни възгласи, наемниците на Скелен хвърлиха оръжията си на земята. В малцината, които още не се бяха решили да го направят, се прицелиха арбалети и остриетата на рогатини, чуха се страшни викове. Този път се подчиниха всички, тъй като стана ясно, че черните войници умират от нетърпение да очистят някого и само чакат повод да го направят. Кукумявката стоеше до колоната, скръстил ръце на гърдите си.
— Чудотворна помощ? — измърмори Цири. Гералт поклати глава в знак на отрицание. Арбалетите и копията се насочиха към тях.
— Glaeddyvan vort!
Съпротивата беше безсмислена. Целият двор беше пълен с черни войници, като мравуняк, а Гералт и Цири бяха твърде изморени. Но не хвърлиха мечовете. Оставиха ги внимателно на стъпалата. След това седнаха. Гералт усещаше топлото рамо на Цири, чуваше дишането й.
Отгоре, заобикаляйки труповете и локвите кръв, показвайки на черните войници празните си ръце, слизаше Йенефер. Тя тежко седна до тях на стъпалата. Гералт усети топлината й с другото си рамо. „Жалко — помисли си той, — че не може винаги да бъде така.“