— Разбира се — продължи Белият пламък, — Цирила никога няма да разбере кой съм аз. Тази тайна ще умре. Заедно с онези, които я знаят.
— Ясно — кимна Гералт. — Не може да е по-ясно.
— Не може да не виждаш ръката на Предопределението, което стои зад всичко това — обади се след кратко мълчание Емхир. — Дори зад твоите действия. Още от самото начало.
— Във всичко това по-скоро виждам ръката на Вилгефорц. Нали точно той те изпрати навремето в Цинтра? Когато още беше Омагьосания Таралеж. Той направи така, че Павета…
— Колко си заблуден — прекъсна го рязко Емхир, премятайки през рамо наметалото със саламандъра. — Нищо не знаеш. И не трябва да знаеш. Поканих те не за да ти разказвам историята на живота си. И не за да се оправдавам пред теб. Единственото, което си заслужил, е гаранция, че на момичето няма да му се случи нищо лошо. Аз не съм ти длъжен с нищо, вещерю. С нищо.
— Напротив! — прекъсна го Гералт също толкова рязко. — Ти наруши сключеното споразумение. Не спази дадената дума. Излъга. Това е дълг, Дуни. Ти наруши клетвата си като принц и имаш дълг като император. С императорски лихви. За десет години!
— Това ли е всичко?
— Да. Защото само толкова ми се полага, не повече. Но не и по-малко! Трябваше да взема детето, когато навърши шест години. Но ти нямаше намерение да изчакаш обещания срок. Беше решил да ми я откраднеш много по-рано. Само че предопределението, на което толкова обичаш да се позоваваш, се присмя над теб.
През следващите десет години ти продължи да се бориш срещу него. И сега най-накрая я получи, получи Цири, собствената си дъщеря, която някога подло и отвратително лиши от семейство и която сега още по-отвратително възнамеряваш да заплодиш, без да се притесняваш, че извършваш кръвосмешение. Без да искаш от нея любов. Честно казано, Дуни, не знам как ще я погледнеш в очите.
— Целта оправдава средствата — изрече глухо Емхир. — Това, което правя, го правя заради нашите потомци. Заради спасението на света.
— Ако това е начинът да бъде спасен светът — вдигна глава вещерът, — то по-добре да загине. Повярвай ми, Дуни, по-добре да загине.
— Много си пребледнял — рече меко Емхир вар Емрейс. — Успокой се, че току-виж си припаднал.
Той се отдалечи от шкафа, придърпа си един стол и седна. На вещера наистина му се виеше свят.
— Да се превърна в Железния таралеж — започна спокойно и тихо императорът, — беше единственият начин да принудят баща ми да сътрудничи с узурпатора. Всичко се случи след преврата. Баща ми — сваленият император — беше арестуван и изтезаван. Само че той не се пречупи. Тогава опитаха друг начин — пред очите му наетият от узурпатора магьосник ме превърна в чудовище. Магьосникът добави още нещо по своя инициатива. И по-точно заради чувството си за хумор. На нашия език „емхир“ означава „таралеж“. Както вече казах, баща ми не се пречупи и беше убит. А мен ме пуснаха в гората, изпращайки ме с присмех и кикот, и насъскаха след мен кучета. Успях да оцелея; не ме преследваха особено настървено, защото не знаеха, че магьосникът е объркал работата и нощем си връщам човешкия образ. За щастие познавах няколко души, на чиято преданост можех да разчитам. И за твое сведение, тогава бях на тринайсет години.
Наложи се да бягам от страната. А това, че магията може да се развали на Север, отвъд Стълбата Марнадал, го прочете по звездите един леко чалнат астролог на име Ксартисиус. После, след като станах император, му подарих за благодарност кула и оборудване. Дотогава му се налагаше да работи с взети назаем инструменти.
За случилото се в Цинтра знаеш, затова не мисля да губя време, задълбавайки в тези неща. Единствено не съм съгласен с това, че Вилгефорц има нещо общо със случая. Първо, тогава още не го познавах; второ, изпитвах силна антипатия към магьосниците. Всъщност и до днес не ги харесвам особено. А, за малко да забравя: след като си върнах престола, намерих онзи магьосник, който ближеше задника на императора и ме изтезаваше пред очите на баща ми. Аз също проявих чувството си за хумор. Магьосникът се казваше Братенс, а на нашия език това звучи почти като „печен“.
Но стига толкова спомени, да се върнем към същността. Скоро след раждането на Цири, Вилгефорц ме посети тайно в Цинтра. Определи се като агент на хората, които са ми все още верни и са се скрили в Нилфгард от узурпатора. Предложи ми помощ и скоро доказа, че наистина може да ми помогне. Когато го попитах, все още разкъсван от съмнения, защо се е заел с това, той откровено ми отвърна, че разчита на благодарността ми. На милостта, привилегиите и властта, с които ще го дари великият император на Нилфгард. Тоест аз, могъщият господар, завладял половината свят, човекът, чийто потомък ще стане властелин на света. Заедно с такива велики владетели, заяви Вилгефорц без капчица свян, самият той се надявал да стигне далеч. Тогава той ми подаде свитъци от змийска кожа и насочи вниманието ми към съдържанието им.